Под Маската

149

Лъжец

Самотата ме налегна,
очите ми се насълзиха.
слънцето се скрива.
разсъдака си отива.

Излизам навън, в тамнината.
Поставям отровната пръчица
между напуканите си устни
и вадя клечка кибрит.
Поемам си дълбоко от отровата,
оспокоявам се за миг
и поглеждам нагоре.
Небето е черно в очите ми...

Защо си го причинявам?
Нямам отговор на този въпрос.
Казах, че обичам самотата,
но не е сега, никога повече.
Не и откакто само тя е с мен,
тя и самоубийствените мисли.

Вървя по тъмните улици,
осветявани само от уличните лампи.
Единственият звук наоколо
е от стъпките ми, кашлянето ми
и бездомните кучета.

Засмивам се при старите спомени,
спомените, при които си мислех,
че имам някой до себе си.
Спомените, в които бях с усминка.
Тези спомени ми липсват,
Въпреки, че всичко беше измама...

Казах, че съм добре.
Казах, че не искам помощ.
Казах, че обичам самотата.
Казах, че няма да правя глупости.
А виж ме сега...
Вървя насред тамнината
с цигара в уста, с бинт по рацете
и тъмни кръгове под очите...
Аз съм просто един лъжец...