Истината за Смъртта

1.

Едвам отворих очите си.
Някой крещеше в ухото ми. Звукът кънтеше в главата ми и ме накара да се събудя. Накарах клепачите си да се вдигнат и за няколко секунди не можех да фокусирам погледа си,за да разбера къде съм. Но накрая привикнах към светлината и видях бледите очертания на две стъклени врати...

-Спокойно,Ноа ще дойде след малко!

Успях да се изправя на крака,но момичето до мен ми каза да се успокоя,да не мърдам и ме бутна на земята да седна. През няколко секунди повтаряше,че някакъв Ноа щял да дойде скоро и да не се притеснявам. Това би трябвало според нея да ме успокои,но всъщност успокояваше нея,а мен ме караше все повече да се чудя къде по дяволите съм попаднала...

-Надя! Какво стана?!

-Тя просто падна,Ноа! Точно след като излязохме от мола.

След като момичето каза това се огледах наоколо и видях лежащите до мен торби.

-О,съжалявам. - момчето ми подаде ръката си и ми помогна да се изправя. - Аз съм Ноа,приятел на тази русокоска тук.

И кимна към момичето до мен,което току що бе изтрило сълзите си от лицето,доближи се до нас и ме прегърна силно.

-Ти си добре,скъпата ми!

Усетих обаче как отново започна да плаче , защото сълзите ѝ ,които се стичаха по бузите ѝ , капеха по кожата на врата ми.

Ноа пусна ръката ми и взе торбите от земята. Следях го внимателно. Не изглеждаше да е приятел на ревящото момиче до мен,по-скоро познат,който май искаше да ми помогне.

-Хайде,време е да се прибираме. Ще те заведа при сестра ми.

Мисля,че говореше на мен,но не бях много сигурна. Затова просто кимнах.

-А с теб ще говоря по-късно,Надя.

Тя не спираше да плаче. Какво толкова е станало?

-Съжалявам,Ви. Просто се паникьосах и..

-Надя! - изръмжа ѝ троснато Ноа.

-Тръгвам си,спокойно. До утре,мила,ако не си ме намразила...

Тя ме прегърна запоследно,гледайки ме с възможно най-жалния поглед, и тръгна нанякъде.

За какво да ѝ се сърдя? Аз дори не я познавах??

Сигурно тя ме познава,както и това момче, Ноа. Но защо не мога да си спомня нищо за тях?