Моят живот по моите правила

за красиво момиче си много груба

Днес беше първият ми ден в университета тук в Ню Йорк. Бях последна година, но се чувствах сякаш за първи път отивах на училище. Определено бях притеснена, защото всички знаеха за катастрофата. Не исках да ми съчувстват и да изказват съболезнования. Мразех това още от дете. Когато майка ми почина бях само на шест, но много добре разбирах случващото се. Тъжните лица, сълзите в очите са неща, които няма да забравя. Не пожелавам това дори на най-големия си враг, защото загубата на близък е най- лошото нещо, което може да ти се случи.
  Тъй като Лейла живееше заедно с мен в имението, двете заедно щяхме да ходим на лекции, което ме успокояваше до известна степен, поне нямаше да бъда сама. Всъщност в началото тя не искаше, но това беше единственото ми условие за да дойда отново в бащиния си дом. Не знам как баща ми успя да я убеди, освен с това че ще плати образованието ѝ тук съм сигурна, че има и още нещо, но тя не ми казва. Както и да е, да се върнем към първия ден в университета. След катастрофата не съм се качвала в автомобил, както и днес. Щом понеча да се кача и случилото се изплува в ума ми. Обзема ме страх, сърцето ми се свива, затова предпочитам да вървя, а и университета е близо до имението, така че не е проблем ако повървя 15-20 мин, все пак вървенето е полезно и здравословно. Още от влизането ни в сградата всички погледи бяха върху мен, но се правех че не го забелязвам.

Лейла-  Всички ни гледат така, защото сме нови в града и университета.

Джулиа-  Разбира се, точно това ще да е причината. Ако някой иска да стане известен, явно трябва да претърпи катастрофа.

Лейла-  Не говори така, Джулс! И това ще отмине. Първата ни лекция е заедно, след това сме в различни стаи, не обръщай внимание на това какво говорят за теб и как те гледат. Ти си много красива, затова те гледат.

Джулиа-  Знаеш ли, вместо да учиш за журналист, трябваше да запишеш психология. Ставаш за психолог, а може би и за психиатър. Винаги успяваш да ме успокоиш.- отвърнах и влязохме в кабинета, където на едно от местата беше седнало момчето от снощи. Вгледах се в него, както и той в мен. Молех се да не ме познае, но се усмихна, което значеше, че ме е познал. Седнах бързо на мястото, което Лейла избра и се стараех да не поглеждам към него.

Лейла-  Какво беше това?

Джулиа-  Кое?

Лейла- Реакцията ти, когато видя онова момче. Кой е той? Познаваш ли го?