FORGOTTEN

13.Това е последният път

Беше режещо студено.Вървях към сградата по хуманитаристика в този безбожно ранен час.Беше 7:20ч. в петък...вместо да се излежавам мързеливо в топлите завивки, аз ускорявах крачка по тесните алеи за лекцията по английски за напреднали.Придпърпах тъмносиньото палто и скрих брадичка в шала.Дъхът ми остави влага по вълната в цвят бордо.Пресякох улицата и погледнах смътно познатата огромна сграда с четири бежави колони.Беше като непроходима крепост,идеалният пример за английските класици.

Изкачих стълбите, дръпнах тежката,висока два метра врата и влязох в мраморното фоайе оттам хукнах към вторият етаж,където се спотайваше лицеума.Така наричахме залата за английски,не само защото сградата наподобяваше театъра в Лондон,ами заради и тежките тъмночервени завеси, бюрата от тъмно дърво и амфитеатърното разположение на всички зали.

Настаних се на първият ред и извадих папката,лаптопа и го включих пред мен.Отворих уордовски документ и като видях,че имам десет минути за убиване се подвуомих дали да не видя отново съобщението в уатсап.

Снощи бях отказала да се ръководя от неотложното чувство да отговоря.Отново на преден план излезе кризата,която сякаш преживявах пак и пак,крещейки да открия коренът й и да го изтръгна с всичка сила.

Съобщението му все още си стоеше така примамливо.Дяволско.

whatsapp\\ Гарет Коул: Свободна ли си да се видим уикенда?

Не.Не.Не.

Никакъв шанс.

Заключих телефона и го поставих до лаптопа.Трябваше да си взема кафе.Ситуацията би била по-добра с чаша кофеин.

Наложих си да се съвзема и като зрял човек да отвърна на поканата с отказ.Така и той и аз щяхме да сме наясно,че всичко е дошло до края си и няма да ме търси.Тези ужасни,изскачащи в най-неподходящият момент, съобщения нямаше да ги получавам.

Отвърнах му набързо: Не.

И изместих целият си фокус върху професор Вермън и лекцията по практически английски.