FORGOTTEN

27.Като за последно

Събудих се от вибрациите на телефон.

Не моя...тези на Рай.

Какво по!??!?

Получавах дежа вю с това момче...огледах се сънено и го видях.Проснат на моето легло,до мен.Беше заспал с дрехите,както и аз.Нищо не се беше случило снощи...освен бясното натискане,но и това беше достатъчно,че да накара всички пеперуди в стомаха ми да направят задно салто.

Той изключи телефона си и се завъртя по корем.

Аз дръпнах моя телефон от бюрото.

Събщението от Рет все още стоеше най-отгоре като огромен червен флаг.

"Трябва да поговорим."

Дали?

От кога си вярваше толкова...и с този заповеднически тон.Трябвало.Нищо не трябва.

Нищо не искам вече да говоря с него.

Погледнах в десният горен ъгъл на телефона и едва не получих удар.Закъснявах!

Прескочих Рай и се запрепъвах из стаята.Обличах се на две на три и пъхах разни учебници в раницата с идеята,че мога и да стигна навреме.Каква глупачка бях! Защо не си навих алармата снощи? Всъщност много добре знаех..защото бях разсеяна.От едни прекрасни устни...като се сетих за това слабините ми се свиха.

Нененене

Сега бързах...

Изтичах в коридора и продължих да тичам до първата си лекция.

Влязох в залата с разтуптяно сърце.Черната ми коса беше рошава, първите две копчета на бебешкорозовата блуза бяха разкопчани,учебниците стояха килнати на една страна от раницата,заплашващи всеки миг да изкочат на земята.

И Рет пред бялата дъска.

-Извинете за закъснението-казах и прочистих гърло.

Бях истинска развалина тази сутрин.И дори не бях погледнала каква ще е първата лекция.

-Седнете-каза той спокойно, намести очилата си и погледна отново в листовете,които държеше.

-До къде бяхме стигнали?-попита той.-А да! "Убий любимите си". Имате за задача да прочетете книгата.Знам,че да гледате филма е по-примамливо,но моля ви, дайте всичко от себе си да ме впечатлите.И не забравяйте есето за Хамлет.Очаквам всички да предадете работите си друият път.

Лекцията премина в бързо писане, твърде много обяснения и прекалено много погледи от Рет преди да съм си пила кафето.

Главата ме болеше, чувствах се като пиле на грил,което се въртеше и бавно умираше.

Когато Рет ни освободи едвам не си отдъхнах от облекчение.

-Госпожице Рейвън може ли за миг? -каза докато всички излизаха от залата.

Ама естествено! Можеше ли да е другояче.

Изгледах го изпод вежди.

-Може,разбира се-лепнах си една изкуствена усмивка и си събрах нещата.

-Защо не ми отговори снощи? -попита след като отидох до бюрото му.

-Бях заета-изстрелях на бързо.

Той ме огледа от глава до пети.Въздъхна.

-Имейлите започнаха отново-заяви.

Облещих се на среща му.Мислих си,че след като е с Мередит вече нямаше имейли.Всичко беше приключило с онези ужасяващи заплахи.

Явно и двамата грешахме.Ето защо се беше събрал с нея...и то толкова показно.

-Какво ще правим? -попитах.

Той сви рамене и седна на стола си.Изглеждаше толкова уморен,малък и смачкан.За миг си помислих,че явно наистина всичко е приключило щом самата му гледка ме отблъскваше.

-Да се срещнем тази вечер и да се опитаме да открием кой ги разпраща. Ще извикам Джоузеф.Има познати.-обясни той.

Кимнах.

-Нека да оправим веднъж завинаги тази история.

И да приключим.

Последното не го казах,но точно така го усетих.

-Тази вечер в 8-каза той.

-До 8.

Излязох от залата и му хвърлих последен поглед през рамо...о да..определено вече нищо не беше останало помежду ни.