Broken

• 7 •

Юли слезе от бялата кола на Вон. По-големият му брат бе отказал да му купи нова, така че автоматично се бе превърнал в негов личен шофьор. А това само връщаше на Юли спомена за откраднатата.
Сивоокия не понасяше мисълта, че не може да съобщи на полицията за изчезването на колата си, защото това ще привлече ненужно и опасно внимание към него и Вон. Пък ѝ това, че русокосия го возеше страшно много го дразнеше. Чувстваше се още по зависим от него. Заради това в последните дни Юли вървеше из града пеша или хващаше градския транспорт. Но обаждането от Кристина го принуди да се обади на по-големия си брат и да го помоли да го закара до нейния апартамент, колкото и да не му се искаше.

Когато Юли слезе от превозното средство на Вон, се почувства по-спокойно. След случката с колата, отношенията между двамата братя станаха доста обтегнати. Или по-точно отношението на Юли към тъмноокото по-голямо момче.
След катастрофално приключилата тридневна почивка, Вон още по-напористо се опитваше да го убеди да се откаже от отмъщението си. Постоянно му говореше за някакви бягства от страната, за смяна на имената и дори предложи на Юли да си направи пластична операция на лицето и да ползва цветни лещи за да прикрие сивият цвят на очите си за да може Филип да не го познае. Всичко това опъваше нервите на Юли до краен предел. А когато чу идеята за пластична операция и ползване на лещи, направо онемя от шок.
Лицето и цвета на очите му бяха единствените неща, които му напомняха за това как бе изглеждала майка му. Нямаше нито една нейна снимка, но това, че приличаше толкова много на нея му помагаше да не забрави как изглеждаше тя. А Вон му бе предложил да промени лицето и цвета на очите си, нещата, които го свързваха с образа на майка му! Вярно, в началото, когато чу това абсурдно предложение, Юли онемя, но когато се окопити от внезапния шок от чутото, побърза да налети на Вон. Благодарение на рязката си атака, го бе съборил на земята и безмилостно бе запращал юмруци в лицето му.
А Вон му се бе оставил. Винаги когато Юли го удряше си траеше, не казваше нищо и не му отвръщаше. Знаеше, че е грешно да прави така, тъй като по този начин Юли привикваше към ползването на агресия, но просто не можеше да посегне на по-малкото си братче. Обичаше го твърде много. Всеки път си казваше, че на следващия удар ще му отвърне, но никога не го правеше. Всеки път си казваше, че трябва да покаже на Юли кой е шефа, но никога не го правеше. Всеки път си казваше, че поне трябва да се отбранява, но никога не го правеше. Вместо това, всеки път се оставяше в ръцете на сивоокото момче с надеждата, че неспирния гняв в душата му ще се потуши.
Вон доброволно се бе превърнал в боксовата круша на брат си, в неговия отдушник, с надеждата, че ще излива тази омраза само към него. Но заради това, Вон често свършваше с посиняло и подуто лице, а полза от това нямаше. Но не се притесняваше чак толкова от това, което му се случва. Притесняваше се от това, което се случва с Юли. Не искаше малкото му братче да пропилее свободата си заради едното отмъщение.
С открадването на колата Филип им бе намекнал, че ги е открил, а това означаваше само едно - трябваше да бягат. Юли също бе разбрал това, но все пак продължаваше да участва в този риск, който наричаше отмъщение.