Broken

• 10 •

Кристина бързо изкара сумата, която таксиметровия шофьор ѝ каза. След това взе куфара си, който той ѝ бе извадил от багажника на таксито, и го замъкна към двуетажната къща, в която бе израснала.

Когато достигна входната врата, започна да тършува из всички възможни джобове. Най-сетне намери малкия ключ, който баща ѝ ѝ бе дал миналата седмица.
Бяха сменили старата дървена врата и бравата към нея и затова сега пред Кристина стоеше чисто нова и черна, в по-модерен стил.

Въпреки че, само Тео беше вътре, абсолютно всяка стая светеше. От малък имаше навика да пуска лампите във всички помещения, като само на Кристина бе споделил причината за този си навик. Тъмнината го караше да се чувства самотен.

Щом влезе в къщата, Кристина беше изненадана от факта, че не само входната врата бе сменена.
Коридорът, в който преди години за първи път срещна Джинджър и Тео, бе пребоядисан в бяло. Дървеният паркет бе заменен с по-тъмен. Шкафа за обувки беше нов. Дори имаше закачена малка картина на дясната стена.
Но не само коридора бе променен.
От сива и скучна, всекидневната бе придобила доста екстравагантен вид с ментово зеления диван, множеството растения и картини и особенно с огромната библиотека, заемаща едната стена.
Джинджър бе оставила частичка от себе си в къщата. Бе решила да я декорира в свой стил и не си поплюваше. Всичките картина бяха нарисувани от нея. Бе решила да изрази изстрадалата си душа чрез четката. На Кристина много не ѝ допадаха творенията на доведената ѝ майка, които представляваха най-различни пръски по бяло платно, но пък какво ли разбираше тя от изкуство.

Хвана куфара си с две ръце, вместо да го дърпа по стълбите към втория етаж, за да може да е възможно най-тиха. Все още не беше достатъчно добре подготвена за да се срещне с Тео.
Всъщност, тя се надяваше да не се засича с него през тези една-две години, но надали желанието ѝ щеше да се изпълни.

Сега, когато ѝ се налагаше да носи куфара си на ръце за да не издава никакъв шум, проклинаше факта, че стаята ѝ се намираше на края на коридора.

Забави стъпките си и даже задържа дъха си, докато минаваше покрай черната врата на неговата стая.
Струваше ли ѝ се или чуваше шепнене? Вероятно той отново си имаше компания.
 
Коридора никога не ѝ се беше струвал толкова дълъг. Ръцете започваха да я болят, но трябваше да търпи. Почти стигна.