Broken

• 9 •

Кристина се надяваше, че скоро влака ще пристигне в XXXXX. Все пак наближаваше 20:00 и на нея ѝ бе писнало от това дълго пътуване.
Беше си приготвила книга, с която да убие малко време, но просто не можеше да се съсредоточи в страниците пред себе си, очите ѝ минаваха през буквите, но мисълта ѝ беше някъде другаде, и заради това още в началото я заряза и си обеща, че ще я прочете друг път.
По принцип не правеше така. Винаги се впускаше в света на книгите за да избяга от реалността. Това ѝ бе навик от малка.
Но нещо глождеше съзнанието ѝ, нещо, което не ѝ позволяваше да влезе в любимия си измислен свят.
И това нещо беше жестоката реалност.
Живота ѝ отново се бе променил само за една вечер. Този път промяната не беше по нейно желание, а предизвикана от външен фактор.
Една огромна част от нея не искаше да заминава. Живота ѝ в последната година и нещо беше повече от прекрасен, благодарение на Юли и Алекса. През този кратък, но толкова скъп за нея период, тя се чувстваше като нормалните момичета на своите години. Имаше интересен студентски живот, голяма любов и приятелство. Всичко, за което си бе мечтала и което бе желала преди това. Не че заминаването ѝ означаваше край на всичко това, но знаеше, че след една-две години, когато се върне, нищо няма да е същото. Щеше да е по-назад от Юли, Алекса и всички други свои връстници. След две години, те ще са на края на своето висше образование, а тя - в средата. Но и не само тази мисъл я мъчеше. След една-две години отношенията ѝ с Юли и Алекса щяха да са различни. Естествено, щеше да поддържа контакт с тях, щеше да им звъни, ако не всеки ден, то поне през ден. Но дълбоко в себе си знаеше, че все пак нищо нямаше да е същото. ,,Далече от очите, далече от сърцето" бе фразата, която не я оставяше намира. Всичко можеше да се случи през времето, в което тя не е с тях.
Те щяха да се радват без нея, да празнуват без нея, да плачат без нея. Щяха да направят спомени без нея. Тя нямаше да е част от тези спомени, нямаше да ги споделя с тях. А това щеше да промени техните взаимоотношения. Ами ако следващия път, в който се срещнат, им беше неловко и не знаеха какво да си кажат? Тогава някой ще трябваше да ѝ подаде въжето.

Колкото ѝ да ѝ се искаше да остане при тях двамата, при своя щастлив свят без проблеми, не можеше да остави баба си просто така. Чувстваше се длъжна да е до нея. Все пак, макар че не искаше, баба ѝ също се бе разделила с любимото си място заради нея. Ако не беше тя, може би възрастната ѝ роднина нямаше да е в това състояние, в което се намира. Ако Кристина не я бе помолила преди четири години да замине с нея, може би баба ѝ по-рано щеше да установи за болестите си.