𝔄𝔩𝔩 ℑ 𝔫𝔢𝔢𝔡 𝔦𝔰 𝔩𝔬𝔳𝔢 | Play with us

~ twenty - nine ~

Джимин погледна вратата отпускайки ядосано глава на възглавницата си
Защо..? Защо трябваше да стане така??
Беше сигурен, че Таехьонг бе разбрал...и от това се страхуваше най-много.
По-големия беше единствения, който всяваше респект към него...защо се държеше така
Защо не дойде? Защо не го прегърна и не каза колко бе важен за него?
Да...това бяха неща, които човек най-малко би си помислил, че Джимин би искал..,но той никога не бе бил с всичкия си. Той никога не знаеше какво иска и как да си го вземе. Винаги избираше лошата страна.
Може би го беше страх да бъде добър точно заради това.
Джимин знаеше колко слаб всъщност беше. Той беше мекушав и глуповато добър. И точно той не искаше да е такъв. Но нямаше кой да му покаже верния път. Защото никой не го разбираше...
Русокосия погледна ръката си...изтръгна абоката от нея малко след като вече беше минало 19 вечерта.
Отвори тихо вратата, подавайки само главата си през нея. Нямаше никой. Коридора беше пуст като съзнанието му. За пръв път виждаше толкова ясно и осъзнаваше какво правеше. Тръгна тихо залягайки бързо щом видя жената на рецекцията на неговия етаж. Погледна към вратата виждайки охранителите отпред...
Тези хора не приличах на полицаи...това определено бе дело на Таехьонг.
Върна се в обратната посока натискайки дръжката на една от вратите, но бе заключено. Огледа се, но нямаше никой.
Влезе в отсрещната стая, минавайки внимателно между задремалите хора и взе вилицата от малката табла с недовършена храна. Излезе по същия начин затваряйки тихо вратата. Вкара вилицата в ключалката на кабинета. Задвижи я няколко пъти преди да се чуе "щрак" и вратата леко да се отвори. Влезе, но замръзна за секунди щом светна лампата и зърна заспалия лекар на бюрото.
Положи ръка на сърцето си,отдъхвайки си леко.
Мина внимателно за него взимайки резервната престилка от закачалката.
Прерови няколко шкафчета намирайки медицински тъмночервен комплект.
Облече престилката върху него и сложи маската. Промъкна леко ръка между доктора и бюрото взимайки пача му. Сложи си го, обръщайки го на обратно скривайки снимката.
Излезе от кабинета изгасвайки лампата.
Остави вратата леко отворена минавайки по коридора. Кимна на сестрата, която се изправи и се поклони. Излезе навън, когато хората от пред приковаха погледите си в него
Той кимна леко и на тях продължавайки по коридора.
Натисна копчето на асансьора слизайки на последния, приземен етаж.
Щом прекрачи прага изкара ключовете за кола, които бе взел на заем от така щедрия спящ лекар. Натисна копчето, когато един голям бял джип в средата на паркинга засвети.
Джимин се качи в скъпата кола издишвайки тежко.
Огледа купето на големия автомобил, махайки маската от себе си.
- Определено има вкус...- промърмори спирайки поглед на скъпата кожа
Пътя до домът им...беше...някак спокоен. Знаеше какво иска да направи...знаеше и как
За пръв път от толкова време насам той чувстваше...толкова добре.
Влезе в голямото имение посрещнат от белият като платно Джонгкук, който стоеше на дивана, наблюдавайки големия черен телевизор със загаснал екран. Очите му светеха като светофари, а щом усети присъствието на друг човек, дори не се уплаши. Сякаш вече нямаше нещо на света, което да го нарани така, както новината за болестта на любимия му хьонг..
Щом погледа му разпозна лицето на човека, чернокосия се изправи веднага за секунди потъвайки в прегръдките на другия.
Джонгкук не зачака преди да обвие ръце около Джимин и да притисне главата си във врата му..
Предпочете да не задава въпроси...не попита нищо...имаше много въпроси...,но нямаше и никакви...
- - Къде е Таехьонг...?
- -...горе...спи
Джимин кимна леко без да се отделя от момчето..
Прокара внимателно ръка по гърба му, заравяйки я в меката му коса
- - Много те обичам Джонгкук...- промълви тихо и така нежно сякаш Джонгкук бе порцеланова купа, а думите му камъни...
- -...и аз много те обичам...
- - Защо...?
- -...
- - Защо ме обичаш, Джонгкук..?  - но отговор от отсрещната страна...така и не последва...