𝔄𝔩𝔩 ℑ 𝔫𝔢𝔢𝔡 𝔦𝔰 𝔩𝔬𝔳𝔢 | Play with us

~Part Twelve~

- Шефе
- Да Юнги
- Намджун каза, че няма да раздели земята без ти да отидеш лично
- Обясни ли му, че това няма как да стане - отвърна Джимин поглеждайки най-сетне към него. Двамата братя му бяха болна тема и не искаше да отваря отново старата рана.
- Съжаялвам, но нямаш друг избор Джимин
- И... защо да нямам?
- Защото не можеш вечено да бягаш от него...
- Аз не бягам
- Напротив
- Вида ли Хосок.. - ведна преобърна темата Джимин
-... Да... - отвърна след секунди мълчание
- Как ти се стори...
- Ако има нещо ми звънни - отвърна Юнги игнорирайки последните му думи и се запъти към вратата
- Та кой казваш, че бяга?! - провикна се Джимин след Юнги
- Млъквай! - извика Юнги преди да тресне вратата
- Копеле - засмя се Джимин

~~~~~~~~~~~~~~~~
- Куки защо ходиш така? - отвърна притеснено майка му
- Паднах по стълбите..
- Какво?! - извикаха и двмата родители в един глас
- Спокойно, имах предвит по външните стъпала - пред къщата имаше три стъпала, на който куки се препъна няколко пъти. Поради болката му бе трудно да си вдига кркът. Но поне бе малко ентосиязиран и обнадежден, че малката му лъжа ще свърши голяма работа.
- Другия път бъди по внимателен зайо - отвърна доведения му баща. Куки малко по малко започваше да се привързва към него. Да не беше като истинския му баща, но самото това, че се опитва да запълни липсвата му радваше малкия.
- Може ли да излеза да се поразхода- попита той
- Защо не си починеш малко? Се пак кркаът ти..- веднага запопна майка му
- Спокойно мамо тъкмо ще го раздвижа
- Добре... върви, но ако те заболи прекалено ни викни и ще те приберем - каза тя
- Добре чао - помаха им той с усмивка и излезе навън. Ходеше бавно като от време на време пъшкаше леко. Седна на една пейка в парка. Обожаваше да е сред природата. Дали ще е облачно или слънчево това него не го бъркаше. Колкото и да ги отклоняваше мислите му не спираха да се отклонават в посока Джимин.
"Защо Джимин ме превърза... Защо беше мил с мен... а защо изобщо не беше? Защо се държеше така? Баща му е щаслив с майка ми... не е ли това най-важното? Как може да е такъв егоист и не само... не знам защо ме превърза не знам защо така мило се отнесе с мен... но трябва да спра да съм толкова мекошав. Той е убиец... чудовище... не мога да повярвам, че си мълчах толкова време... и за какво... да преживавам още и още болка. Тъпчи ме защото съм найвен... той уби Тае... и аз ще го накрам да си плати... и то с най-ценното което притежава... живота му... " - мислеше си хлапето... но до къде щеше да стигне това... до една сладка победа...или до една горчива загуба...