In love with high speed

3.

20:00 часа:

Емилия, Джонатън и Анна пристигнаха в ресторанта. Влязоха вътре и там ги посрещнаха двама мъже на около 25 години. Единият беше висок със зелени очи и черна коса, а другият с кафяви очи и много светло руса коса, почти бяла. И двамата бяха облечени с черни костюми и бели ризи.

   - Аз съм Джамал Салим, а това е асистентът ми Никош. - каза зеленоокият, а русият само кимна. - А вие трябва да сте Емилия - Лариса. Ако ми позволите, бих искал да отбележа, че изглеждате ослепително.

    При казването на тези думи, той целуна ръката ѝ. Тя естествено се изчерви. Пък и нека не игнорираме факта, че той не изглеждаше никак зле. А и не можеше да пропусне милия му жест.

   - Само Ема, ако е удобно? – попита тя срамежливо. Чувстваше се неудобно от всичките тези официалности.

   - Бих могъл, но защо? Цялото ти име е толкова красиво. - той наблегна на думата 'цяло'. Не обичаше да го поправят.

   Ема се усмихна от учтивост, въпреки че отвътре се дразнеше. Не ѝ беше приятно да я наричат с цяло име.

  Толкова с вниманието към нея. Сега той се обърна към Анна.

    - Госпожо Андерсън - красива както винаги! - целуна и нейната ръка. Явно това му е нещо като запазена марка.

    Но едно е сигурно, не можеше да заблуди Ема с престорената му любезност! Имаше нещо мрачно в очите му.

   - Наричай ме Анна, моля те, Джамал. Все пак скоро ще станем семейство, нали?

Ема потръпна при тази мисъл.

    - За мен ще е удоволствие. - каза ѝ той, преди да се обърне към Джонатън.

    - Господин Андерсън. - и му кимна.

    - Джон. - поправи го Анна и му се усмихна.

   - А, не... господин Андерсън предпочита да го наричам така.

  Анна кимна и се намръщи на Джонатън. Понякога официалностите ѝ идват в повече и на нея. След като поздравите приключиха се запътиха към масата им. Не чакаха дълго преди да им донесат предястията. Те казаха имената им, но Ема не си направи труда да ги запомни. Това беше последната ѝ грижа.

    Прекараха вечерта, говорейки за бизнес и по-малко за брака, който Ема щеше да сключи (разбирайте, че само го споменаха). Тя искаше да си ходи вече. Омръзна ѝ. Когато това време настъпи първа скочи в колата... е, естествено след един час сбогуване.

  ...

20:00 часа:

Лиса пристъпи във фоайето на хотела. Майко мила! Това място беше огромно. Преспокойно би могла да се изгуби, ако не беше видяла плановете на сградата предварително. Фоайето беше обратното на просто - имаше великолепни картини по стените, невероятни полилеи, ужасно високи тавани и като цяло беше наистина, взимащо дъха.

Тя се запъти към казиното - та нали натам беше тръгнала! Е, естествено не пропусна шанса да поогледа наоколо.

        .....

    Най-после намери казиното! Вътре имаше маси за покер, блекджек, рулетка... сещате се. Също имаше и една сервитьорка, която се изстреля право към нея да ѝ предложи питие веднага щом я видя да влиза, но тя отказа. Все пак беше на работа.

     Не обърна внимание толкова на обстановката, колкото на посетителите. Всъщност търсеше една конкретна личност, а именно - Нейтън Гарсия. Но от него нямаше и следа! Лиса се помота още половин час, правейки нищо друго освен да наблюдава. Опитваше се да изглежда максимално естествено и да се слее с тълпата, но, мамка му, за пръв път стъпваше в казино! Не знаеше нито как се играе покер, нито блек джек. Нищичко! Въпреки това не изглеждаше някой да я забелязва. Всички бяха фокусирани в това, което правеха. Или поне така си мислеше, докато не чу глас зад нея.

   - Хей, кукло. Търсиш ли някого? - каза гласа.

    И това беше не кой да е, а самият Нейтън Гарсия.

Имаше руса коса, сини очи и божествена кристално - бяла усмивка. Беше облечен простичко - нищо общо с другите. Носеше черни съдрани дънки и бяла полупрозрачна тениска, през която прозираха мускулите му и си личеше, че тренира. Ръцете, вратът и гърдите му бяха покрити с татуировки. Даваше вид на типичния гангстер.

Нейтън усети, че тя го зяпаше. Даже знаеше и какво си мисли. Използваше момента да се приближи до нея преди тя да дойде на себе си. Краката ѝ омекнаха.

   Беше шокирана, когато усети, че ѝ беше взел пистолета. Преди да реагира, той прошепна във врата ѝ:

   - Не мисля, че този ще ти е нужен. - вдигна пистолета ѝ. Побиха я тръпки от начина, по който я гледаше. - Знам защо си тук. Ела някъде на по-тихо и ще поговорим.

    Не изчака отговор, а направо тръгна и очакваше да го последва. А и как няма? Мексиканският му акцент я възбуждаше. Разбира се, че тръгна по него като кученце по стопанина си.