In love with high speed

9.

В деня на сватбата:

     Цялата организация на сватбата беше поета от Джамал. Емилия единствено си избра рокля. Тя дори не познаваше кумовете. Нито един от приятелите ѝ нямаше да присъства. Очевидно не по нейно желание.

Измина един месец от вечерята, през който не се видяха нито веднъж. Джамал твърдеше, че от работа и планиране на сватбата не му остава време. А Емилия така или иначе нямаше кой знае какво желание да го вижда. Все пак не се женеше за него по любов, а по задължение. А и щеше да има достатъчно време да го гледа след като се оженят.

         Сватбата щеше да е в Египет, защото Емилия щеше да остане да живее там с Джамал след нея. Не и беше особено приятно, че ще живее на 3000 километра от дома. Щеше да вижда семейството си главно по празници. Целият й живот щеше да се промени тотално. Приятели, работа, обстановка...всичко отначало. Сякаш започва от нулата. Не определяше като плюс фактът, че познаваше единствено Джамал там. 

  ....

   Вървеше по пътеката към олтара. Булките са най-притеснени точно в този момент. А тя - тя не чувстваше нищо. Нищичко! Ни най-малко притеснение! Може би защото не усещаше, че е на сватба, а по-скоро посредата на бизнес сделка. Тъкмо двете страни щяха да си сложат подписите на доживотния договор. Дотолкова се беше замислила, че даже не чу кога свещеникът ѝ беше задал финалния въпрос. Отдели се от мислите си, защото Джамал я побутна. Тя се усмихна фалшиво.

   - А Вие, Емилия-Лариса Андерсън, взимате ли за законен съпруг Джамал Аарав Али Салим? Да го обичате и почитате в болест и здраве, в бедност и богатство... – от там насетне не чу абсолютно нищо, защото в мислите си представяше, че бяга. Бяга без посока и никой не може да я стигне. Спира да си отдъхне. Не вижда никой. Залива я спокойствието. Не трябва да се жени. Всички грижи и проблеми са се изпарили в небитието. Сваля роклята разкъсвайки я и... си отвори очите.

   - Да. – отвърна в точния момент. Една проста думичка с толкова силно значение. Сделката беше сключена. Фантазията от преди малко изчезна. Безпомощното момиче в нея крещеше, но никой не я чуваше.

   - Можете да целунете булката! - каза свещеника и Джамал се усмихна. Тръгна да я целува по устата, но тя се завъртя настрани така, че да улучи бузата ѝ. Не искаше да я докосва по никакъв начин. Той беше един непознат. Тя не го беше избрала.