What if.. [H.S] ✔️

Глава 32 /В безопасност/

Приятно четене <3

Мечти.Всеки човек има своя собствена мечта,която се надява някой ден да постигне.Мечтите са една част от човека,която прави животът му малко по-цветен.
Когато бях малка мечтата ми беше да стана известна актриса.Винаги,когато гледах някакъв филм,си представях себе си на мястото на главната героиня.Представях си перфектният ѝ живот,перфектното ѝ семейство и приятели.
Когато споделих мечтата си с баща ми,бях наистина изненадана от реакцията му.Мислех си,че ще ми каже,че това е невъзможно,но той толкова се зарадва на това с какво щастие говорех за мечтата си,че започна да ме нарича "моята бъдеща актриса".
Но както много хора знаят,мечтите се променят със нарастването на човека.И така,моята мечта коренно се промени.След смъртта на татко,сякаш когато си мислех за това,как съм актриса,ми носеше болка.Сякаш ми напомняше за него,а всичко,което ми напомняше за него ( колкото и грешно да звучи) ми носеше болка.
Всичките тези мисли се блъскат в главата ми докато вървя към училище.Днес се навършват точно 9 години от смъртта на баща ми.На моят най-добър приятел.Сякъш беше вчера,когато аз и Браян го чакахме пред вратата,за да видим какво ни носи след работа.При този спомен се засмивам леко и усещам как очите ми се насълзяват.
Единственото нещо,което знам е,че ще запомня баща ми единствено и само с добро.Той беше един невероятен човек,който не заслужаваше да умре по този начин.Искам да върна времето назад и просто да не му позволя да се качи в колата си сутринта.Да му кажа колко го обичам и колко ми липсва.
Неусетно вече се намирам в училище.Отивам до шкафчето си и взимам необходимите си учебници.Когато затварям шкафчето си,виждам чифт зелени очи да се взират в мен.Изведнъж една огромна усмивка се намества на лицето ми.Прегръщам силно Хари и чувам как той леко се засмива на силната ми прегръдка.
-Хей слънце,как си днес?-пита ме той като ме целува по челото.
-Добре съм,ами ти?-питам го и отново го прегръщам.
-Вече се чувствам страхотно!Явно много съм ти липсвал.-казва и отново се засмива.
-Разбира се,че ми липсваше глупчо!Не съм те виждала от миналия ден.-казвам и го удрям леко по рамото.
Той се усмихва и се навежда на нивото на ухото ми.
-И ти ми липсваше много.-казва той,шепнейки.
Тръпки минават по цялото ми тяло  и коленете ми омекват.Не знам как до сега не съм целунала пода.
Хари тихичко се засмя.Сигурна съм,че се смее, защото сега приличам на домат.
-Я не се смей!-казвам му аз и го удрям леко през врата.
-Добре шефке!-казва той,хваща ме за ръка и тръгваме към първият ни час.