Broken

• 1 •

Стоях със средно големия ми черен сак на уговореното място и за последен път се оглеждах в джобното ми огледалце. Бях се постарала за външния си вид и резултатът си струваше ранното ставане.
Гримът ми изглеждаше естествен и небрежен, но всъщност бях прекарала час и нещо за да го направя. Бях използвала три различни вида спирала за да направя и без това дългите си мигли колкото се може по-гъсти и черни, а мъките ми с извивачката си заслужаваха, защото бяха доста извити. Не си бях сложила черен молив за очи, макар че убийствено добре се съчетаваше с тъмно кафявите ми очички и ги правеше направо трепач, защото нали уж гримът ми трябва да изглежда естествен и все едно съм го направила за пет минути. Очната линия ми отне доста време, защото исках хем да подчертава погледа ми, хем да не се забелязва много. Радвах се, че се беше получила точно както исках. Нямах никакви пъпки и несъвършенства по лицето, но си бях сложила основа, коректор, фон дьо тен и съвсем малко пудра.Не бях прекалила с нито един от продуктите и за това лицето ми не изглеждаше неестествено или сякаш е някаква маска. Веждите ми бяха перфектно оформени и подчертани. Бледо розовото ми червило се комбинираше перфектно със светло розовите цветчета на бялата ми пролетна рокличка с дължина малко над коленете, която подчертаваше извивките ми. Светло кафявата ми коса беше леко накъдрена в краищата. Всъщност, предната вечер бях подложила косата си на най-различни терапии и благодарение на това прическата ми изглеждаше като на момичетата в рекламите за шампоан. (Любопитен факт - когато бях малко бях с руса коса, но след това потъмня, освен един кичур, който смятам за късметлийски.)
Като цяло гримьорските ми умения и добрият ми  вкус към мода ме бяха направили топ мацка. (Не че без грим и прическа не съм.)
Бях перфектна. Не, даже повече от перфектна.
Но перфектното ми аз трябваше да чака двадесет минути сама със сака си като някоя смотла.
Но веднага премахнах раздразнението си, което загрозява хубавото ми личице, когато видях колата да идва по улицата. Не разбирам много от марки на коли (знам само Алфа Ромео, защото моята кола е такава, и Ферари, защото мъжът на майка ми си купува само такива) затова ги различавам на две категории: грозна и хубава, а колата, която идваше към мен определено беше хубава, дори и само защото е матово черна и с кожени седалки.
  Когато спря пред мен се сепнах за момент. Защо ли си мислех, че предната седалка ще е свободна? Естествено, че Кристина ще седи там, а аз отзад като третото колело, човека, който ще им свети. С какво въобще се беше облякла? Странният цветен надпис на широката ѝ черна тениска почти се беше изтрил. Спортният ѝ черен клин имаше бяло петънце на единия крак, което доста изпъкваше и забелязах, че носеше чорапогащник и сандали. (Поне не беше с чорапи и сандали както се беше случило един път). Косата ѝ беше хваната на рошав кок, а по лицето ѝ нямаше и капка грим. Защо не си беше сложила поне коректор? Нима бях длъжна да ѝ гледам пъпчасалото лице цял ден? Май имаше една гнойна пъпка на носа, просто чудесно. А тъмните кръгове под очите ѝ направо я състаряваха.
Изведнъж вратата на шофьора се отвори. Дъхът ми буквално секна, когато той излезе от колата и дойде към мен.