No Fear

Глава 1 - Кара

Четири сутринта е, а аз съм в кабинета си. Обадиха ми се по спешност от централата. След три дни почивка от цирка, в който се намирам ме викат в четири сутринта по-дяволите , заради нов затворник, който според патрулиращите имал нужда от психиатърска намеса. Мразя да упоявам пациентите си. И доста често отказвам на полицаите да го правя. В работата ми трябва да разбираш хората, техните мотиви, за това което правят. И ако упоиш един човек, заради неговото държание, то ти ограничаваш неговото съзнание.
Чакам вече около двадесет минути да доведат "новата атракция" в затвора. Ненавиждам, когато се случва нещо изневиделица, защото дори не съм се запознала с епикризата на новият ми пациент. Седя на масичката и паля поредна цигара. Стаята вече е задимена и погледът ми се замрежва. Побирам глава в шепи и започвам да мисля какво ли ще е този път?! Убиец? Крадец? Дилър? Занимавала съм се с толкова случаи, че сякаш вече съм претръпнала. Живота на тези хора е тежък, съвестта им е опетнена и аз съм тази, която трябва да ги накара да повярват във възможността за един нов живот.
Изведнъж чувам викове и силен удар идващ откъм вратата на кабинета ми. Стряскам се и инстинктивно поглеждам към причинителя на шума.
-Майната ти, копеле!-изкрещява мъж облечен в оранжеви дрехи, с ръце завързани на гърба. Не виждам лицето му защото е обърнат към двама от полицаите. Мъжът се изплюва в тяхна посока, но за тяхно щастие и мое нещастие оплюва само пода на кабинета ми. Заради накърняването на достойнството им, полицаите се втурват към мъжа със свити юмруци.
-Спрете!-изкрещявам и мигом привличам вниманието към себе си. В този момент виждам лицето му. Косата му е обръсната почти нула номер, очите сиви, сякаш стъклени, пронизващи цялото ми тяло. Едър и мускулест, целият обсипан в татуировки, висок около 190 сантиметра, истински мъжкар. Очите му са вперени право в моите, а устните му се разпъват в налудничава усмивка. Оголва перфектно подредените си бели зъби срещу мен и изглежда,като хищник готов да нападне плячката си, която в случая съм аз.
-Доктор Лорънс, да свалим ли белезниците му?-не знам колко време съм седяла зяпнала мъжа срещу мен, но Барни ме връща към реалността с думите си. Отмествам погледа си към униформения и ми трябват секунди, за да се опомня.
-Не, Барни, благодаря! Моля да ни оставите насаме.-отговарям, като след това посочвам пациентското легло сложено до бюрото ми.-Заповядайте, господин...
-Смит!-отвръща окованият мъж, неоткъсвайки поглед от мен. След като сяда на пациентското легло взимам тефтера си и сядам на бюрото. Очите му ме изпиват, което ме кара да се чувствам неловко. Често затворниците гледат мен и колежките ми, с похот, но никога не се е случвало да е толкова яростно и нагло. Чувствам дискомфорт и прочиствам гърлото си.
-Е, господин Смит защо Сте тук?-питам като избягвам да срещам очите му.
-Можеш да ме наричаш Ейдън.-мъжественият му глас се разнася в стаята и кара тялото ми да настръхне.-И само да предупредя, мразя да не ме гледат в очите.-изръмжава.
-Попитах защо Сте тук и се надявам да ми отговорите на въпроса. Събрали сме се, за да Ви помогна, не да обсъждаме предпочитанията Ви при водене на диалог.-старая се да запазя самообладание и да поддържам формален тон.
-Защо един човек може да се озове в затвор, сладка моя?-нарицателното ме вади от равновесие и ми трябва време да се опомня. Този мъж ме поставя в мат с пешка и то на моя територия. Не съм свикнала като професионалист пациентите ми да влияят по този начин на работата ми.
-Питам за точните Ви престъпления.
-Убийства, грабежи, побои, наркотици... Всичко, за което можеш да си помислиш.-тялото ми настръхва отново. На лицето му се изостря крива усмивка, което кара сърцето ми да блъска в гърдите. Ще си имам проблем с този човек.
-Изнасилвания?-питам докато записвам в тефтера си. Погледът ми шари навсякъде в стаята, но не и към него, доста непрофесионално, ако трябва да бъда честна.
-Не смей и да си го помисляш.-гласът му прозвучава като ръмжене. Това ме стряска и за секунда поглеждам лицето му. Няма и следа от онази налудничава усмивка, напротив в момента изглежда студен и бих казала бесен.
-Ще помоля тогава да бъдете честен и конкретен.
-Извършвал съм всичко, което можеш да си представиш, но никога не бих спекулирал с нечие тяло. Сега искам да разбера нещо повече за теб, Кара.-казва той и когато изрича името ми по тялото ми минават ледени вълни. Трябва ми секунда да се усетя, че е научил името ми от баджа, което автоматично значи че трябва да отбележа в картона наблюдателността на господин Смит. Това да разкажа за себе си е част от прегледа, по този начин печеля доверието на пациентите си и съм длъжна да го направя. Странно защо този път не искам да изрека и дума за себе си. Взимам цигарите от бюрото и пъхвам една между устните си.
-Не е учтиво да не предложиш на гостенина си.-казва той, докато издишам плътен облак дим. Отивам до вратата и почуквам, за да повикам Кърт и Барни. Нареждам да махнат белезниците му, макар че не мисля, че бих се чувствала в безопасност. Двамата изпълняват нареждането, докато аз чакам до вратата.
-Този е опасен тип, пази се, сладурче.-измърква в ухото ми Кърт и пощипва външната част на бедрото ми. Дърпам се от ръцете на нещастното копеле и го стрелвам с обвинителен поглед. След като двамата полицаи излизат от кабинета ми взимам кутията си и я подавам на Ейдън.
-Разкажи ми за себе си.-казва той след като пали цигара.
-Както вече знаеш името ми е Кара Лорънс. На двадесет и седем години съм и работя тук от две години като психиатър.
-Имаш ли си приятел?
-Не, но не мисля, че покрай работата с пациенти ми остава време за приятел. Сега си ти на ред.
-Не мислиш ли, че стана прекалено късно сладурче? Време е за лягане.-казва и се изправя от леглото. С няколко бързи крачки се озовава пред мен и тялото ми се смразява, но някак не изпитвам страх. Отстъпвам назад, но ловката му ръка хваща моята. Не ме стиска, не ме и задържа, но нещо не ми дава да се отдръпна от него. Очите му се взират в моите, а лицето му е някак спокойно. Повдига другата си ръка и пъхва кичур от рижавата ми коса зад ухото. Това кара тялото ми да потрепне, а на него явно му се струва забавно. Гръмкия му смях се разнася из стаята и той пуска ръката ми.
-Мисля, че приключихме за днес. Кърт! Барни!-викам дежурните полицаи. Тялото ми все още сковано на място не откъсвам поглед от очите на мъжа пред мен. Цигарата ми бавно догаря в ръката ми, докато гледам как слагат белезниците му.
-Довиждане, Кара!
-Довиждане, Ейдън!

Следва продължение ...