No Fear

Глава 2 - Ейдън

Лежах на леглото в килията си. Бях тук от по-малко от 12 часа, а вече се бяха случили толкова много неща. Не беше първото ми влизане в затвора, но този път беше различно, не само защото сега съм с много по-дълга присъда, ами и защото за първи път съзнанието ми бе превзето от нещо по-различно от черните ми мисли. В стаята е мрачно и студено, но някак тялото ми не усеща студ. Сам съм в килията, но утре ще доведат новото ми приятелче, ще бъде забавно.
В мислите ми се прокрадва мисълта за онзи червенокос дявол. Образа й ме кара да се чувствам добре. Погледът ѝ, когато я докоснах ме кара да се усмихна. Зелените ѝ, големи очи гледаха в моите някак толкова невинно. Рижавата ѝ коса се спускаше по раменете ѝ сякаш е огнен водопад. Тя е ниска, с добре оформено тяло, но изглежда някак чиста и неопетнена. Такава жена заслужава някой да опорочи тялото ѝ по най-мръснишкия начин, но да запази душата й чиста. Странно защо още никой не я е развратил. Изглеждаше интелигентна и много еродирана, всеки мъж би полудял за нея, още повече, когато си в затвор и в радиус от няколко километра няма нищо женско.
Харесва ми, когато карам жените да настръхват при вида ми, но нейната реакция беше някак различна. Може би неопетненото ѝ съзнание не позволяваше да изглежда като поредната кучка, която би продала душата си, за да я изчукам.
Не знам колко бе станал часът, но през прозореца започна да прониква първият лъч светлина. Бях прекалено уморен от случилото се, за това се поддадох на умората, все пак трябва да съм готов за утрешната среща с госпожица Лорънс.
-О, сложили сте ми ново зайче, чудесно!-събуждам се от силен крясък на мъж.-Спиш ли, копеле?-отварям очите си и виждам дебел висок мъж, по потник и оранжев панталон. Изглежда внушителен, но на мен изобщо не ми дреме. Физиономията му е крива и има катинарче около устата. Смешник! На пръв поглед бих казал, че е приблизително 130 килограма,но и с по големи прасета съм се сблъсквал. Мъжът се приближава към леглото ми и ме ощипва по бузата.
-Как си, пале?-ярост се изписва в очите ми.
-Не ме докосвай, нещастник!-блъскам ръката му и пъргаво се изправям.
-Ще си имаме проблеми с теб, госпожице!-изръмжава в лицето ми. От решетките се чува дрънчене и виждаме едно от ченгетата да удря по килията.
-Кротувайте!-казва той и дава знак, че ни наблюдава. Грозникът се отдалечава от мен и сяда на отсрещното легло. Задник, не е познал човека, с когото ще се заяжда.
След като ченгето се отдалечава мъжът сваля панталона си.
-Знаеш ли, днес ще усетиш какво е да те чукат в задника?!-казва мъжа и се надървя пред мен. Огън се запалва в гърдите ми и без да мисля за последствията скачам към него с вдигната ръка, свита в юмрук. Забивам я право в челюстта му. Мизерен нещастник, ще го унищожа! След нанесения удар той залита леко, но се задържа на краката си. Не му оставям време да осъзнае случващото се, а директно нанасям следващ удар, става кървава схватка. Дебелакът се оказва пъргав. Не знам кога успя да ме удари, но усещам вкуса на кръв в устата си, не ми трябва време да се опомня, понасял съм много по-тежки удари. Не чувствам болка, само мисълта как да размажа проклетата свиня, не се спирам дори за секунда, на това място, ако спреш или се разсеяш дори за секунда, може да платиш с живота си. Адреналина бучи в ушите ми, не чувам нищо и никой, виждам само лицето на врага, цялото обляно в кръв. Определено е кораво копеле, не се предава. Опомням се чак когато някой сграбчва ръцете ми и ме издърпва. Усещам метал да се впива в китките ми, задъхан съм и бесен, заради това че някой се осмелява да ме спре. Запазвам самообладание и се сещам, че най-вероятно е ченге и тук не сме на улицата и не мога да бия някого до смърт. Последва силен ритник в кръста ми и падам на земята. Кретена, чийто живот ченгетата спасиха, също бива налаган. В главата, корема, кръста, краката. Свивам тялото си, за да запазя корема и гърдите си. Тази игра се играе така, спасяваш се, ако можеш!
-Задници ! Ще се биете, а?-крещи и плюе върху мен мизерникът в униформа. Почти губя съзнание, когато ме вдига от земята и ме завлачва нанякъде заедно с кучия син, който бих преди малко. Едва се държа на краката си. Усещам нещо мокро да се стича по цялото ми лице, а гърлото ми се дави от вкуса на кръв.
Вървим към кабинета ѝ. Вчера минах по същия коридор. Отварят вратата и ме хвърлят вътре, а след мен е онзи смешен клоун. Виждам я и искрица живот се пробужда в гърдите ми. Седи на бюрото си и бързо ни забелязва. Сочните ѝ устни остават леко отворени, когато ни вижда. Няма начин да не е виждала подобни гледки, но изглежда изненадана. По пода капе кръв от мен, но не мога да преценя от носа ми или от някъде другаде.
-Заведете ги да ги превържат.-нарежда госпожица Лорънс и полицаите ни завлачват обратно в коридора.
Влизаме в някаква стая с две дами на средна възраст. Едната се заема с моите рани, а другата с тези на врага ми.
След около двадесет марли, ченгетата се връщат и ме завеждат до стаята на червения дявол-Кара. Влизам вътре и се намествам на леглото. Тя провежда кратък разговор с полицаите и после се връща на бюрото си.
-Какво се случи?-пита ме тя, докато рови нещо в тефтера си.
-Кратка схватка, нищо повече.
-На това ли казваш кратка схватка? Та вие бяхте плувнали в кръв. Каква е причината?
-Не се харесахме. Не винаги любовта се случва от пръв поглед.-отвръщам и прокрадвам лукава усмивка. Тялото й застива и тя бързо мести погледа си. Забавно е как я карам да се чувства. Като дете, което избягва поглед от родителя си, заради сторена беля. Очите й са прекрасно изумрудено зелено, а косата й се спуска по раменете като пламъци. Медицинската униформа подчертава перфектно оформените ѝ гърди и страхотното дупе. Изглежда като жената завладяла сърцето на дявола и може би ще стане точно такава, все пак аз съм дявола.
-Ще бъдеш преместен в друга килия, сам, за сега. Не е добре да вършиш подобни неща, присъдата ти не е лека и ако искаш да излезеш от тук на нормална възраст, ще трябва да се постараеш.
-Ако изляза бързо, ще съм далеч от теб.-почти изшепвам, но тя го чува. Изглежда изненадана от думите ми. Усмихвам се предизвикателно и очите ѝ премигват на парцали, сякаш опитва да върне духа в тялото си. "О, скъпа, мога да изкарам духа ти от тялото и да го пратя на светлинни години от тук, така че колкото и да мигаш да не можеш да си го върнеш."
-Ейдън, не сме тук, за да си играем игрички. Искам да ти помогна и нищо повече. За целта обаче трябва да говориш с мен. Сподели всичко в живота ти и ще намерим начин да укротим дявола в теб.-"Скъпа Кара, ти можеш само да възбудиш дявола в мен."
-Добре, доктор Лорънс какво искате да знаете?-казвам иронично, но явно наивността й е по-голяма от това, което преполагам и тя не разбира. "Колко сладко."
-Разкажи ми за детството си.
-Нормално детство с мама, тати и кучето.-усмихвам се и се надявам този път да схване намека, че няма да разбере нищо за мен.
-Много забавно. Какво искаш, Ейдън?
-Теб, Кара.-отговарям и се изправям. Ръцете ми са завързани, но много добре знам как да накарам една жена да се побърка само с присъствието ми. Приближавам се до нея и заравям глава във врата ѝ. Това налага тялото ми да се наведе, защото е с около една глава по-ниска от мен и аз изпъшквам почти недочуто от болка. Учудващо или по-скоро не, тя не се отдръпва.-Ароматът ти е опияняващ.-прошепвам в ухото ѝ и чувам дишането ѝ как се забързва. Отдръпвам се от нея и виждам гърдите й как се изпълват и отпускат. Изглежда прелестно.
-Приключихме!-отвръща тя и отива към вратата да извика онези двама малоумни клоуни.
-Всеки път свършваш на най-интересното, Кара. Не бягай от мен, не хапя. Поне не хапя, така че да те боли.-казвам преди да влязат ченгетата. Хващат ме и ме завлачват нанякъде. Усещам погледа на Кара след себе си и осъзнавам, че и тя го иска. "Дяволът те привлича, ангелче, не го отричай."-усмихвам се на мислите си и закрачвам натам където ме водят.
Вкарват ме в килия учудващо близо до кабинета на доктор Лорънс. Интересно, дали тя е помолила да съм тук?

Следва продължение ...