No Fear

Глава 8 - Ейдън

-Малко, скапано лайно! Ще крадеш, а? Пикльо! - крещеше в лицето ми и ме налагаше с колана си.
-Моля те чичо Барт, спри. - моля се и от очите ми се стичат сълзи. Днес на обяд влязох в кварталния магазин и откраднах един хляб, няколко шоколада и някаква напитка, но собственикът ме хвана и за жалост каза на настойниците ми. Не го правех за първи път, но очевидно щеше да е за последен. Не можех да понеса всичките тези удари. Тялото ми гореше, а Барт не спираше. Бях забравил за смъртта на родителите ми, но не защото настойниците ми правеха всичко, за да го забравя, ами защото ежедневието ми беше изпълнено с хиляди други мъчения.
-Тринадесет годишен пикльо! Да беше умрял с Луис и Карла, поне щяхте да гниете заедно и нямаше да бъдеш трън в нашия живот. - крещеше леля Меган, докато гледаше как Барт налага тялото ми. В гърдите ми се пробуди ярост. Не позволявах никой да споменава имената на родителите ми, най-малко тези двама изроди. Изправих се и блъснах дебелака, който ме налага. Нямах неговата сила, но не бях и малкото невръстно момче от преди. Той се олюля на краката си, а аз бързо запристъпих, към Меган.
-Никой не говори за родителите ми!-изсъсках през зъби и я дръпнах за косата. Жената падна на земята, но докато се усетя някой вече ме удари в гръб.
-Какво си позволяваш ти мизернико?-чук крясъкът на Барт.
Събудих се със силно главоболие. Не знаех дали от съня или от нещо друго. Погледът ми беше замрежен за това се наложи да премигна няколко пъти. Огледах се и разбрах, че съня няма нищо общо с болката. Намирах се в болница. Огледах се и осъзнах, че съм сам в стаята. Опитах се да се изправя, но силна болка прониза тялото ми.
-Мамка му!-изругах и сложих ръка на болезненото място. Нямах идея какво се е случило. Или по-скоро имах, но не пълна. Спомням си всичко до момента, в който разбих устната на копелето. Шибаняци! Бяха от хората на Бронте. Скапаняк, който е моя голяма конкуренция на пазара за наркотици. Нямам идея откъде са разбрали плана ми да се махна от затвора, но изглежда това не им харесваше. Копелето Бронте бе задържан веднъж и му остана като обеца. Сега не върши нищо. Управлява всичко, чрез поставени лица, които излежават всичко, което на практика той върши. Получават толкова пари, че не би им пукало колко ще лежат, стига да имат пари за семейството си. Очевидно не иска да излизам и си е помислил, че ако се опитат да ме уплашат ще остана в затвора само и само да съм далеч от Бронте. Е, объркали са! Единственият шанс да отстъпя пазара на този нещастник е да ме убие и ако това беше опит, нямаше много късмет. Ще направя всичко възможно щом изляза това копеле повече да не отвори очите си.
-Добър ден, Господин Смит! Как се чувствате?-при мен влезе жена на средна възраст облечена с медицински екип.
-Благодаря добре!
-Боли ли Ви някъде?
-Навсякъде, бих казал.
-Нормално е, имате много тежки наранявания след случилото се. Почивайте си, а аз ще повикам сестрата да Ви постави обезболяващи.
-Благодаря!
-Вечерта ще мина да Ви видя пак, а утре сутринта ще бъдете посетен от началника на "Кросмаунт", за разпит свърсан с побоя.-в отговор се усмихнах и кимнах. Ужас! Ченгета за закуска. Защо изобщо ще идват? Какво очакват да им кажа? Аз владея нарко пазара в Калифорния и един нещастник иска да ми го открадне? Бъркаха се много. В стаята влезе млада жена на около 25 години.
-Добър ден!-закокетничи и заприпка към леглото ми. "УОУ, спокойно, сладурче,  зает съм от друга."-усмихнах се на мислите си, но явно сестрата не го разбра и ми върна усмивка и то прекалено натрапчива, ако трябва да съм честен. Пъргаво заопипва спринцовката и я наля в системата, която се вливаше във вените ми. Докато вършеше стъпките една по една не откъсваше поглед от лицето ми, което започваше да ме дразни. Изкашлях се и я върнах на земята. "Ето, Кара, дори медицинските сестри не биха ми отказали, а ти се дърпаш."-този път пропуснах да се усмихна, въпреки че ми се искаше. Мисълта за нея, бе по-силно обезболяващо от всичко. Караше тялото ми да потрепне. Дали знае къде съм или изобщо не я интрресува? Определено щеше да усети отсъствието ми, когато мине по коридора и види, че ме няма в килията. Макар, че напоследък не я виждам, защото предполагам идва в часови диапазон, в който спя, за да не я заговоря. Това ме дразни и ме кара да мисля, че не иска нищо с мен, но в същото време тялото й говореше друго при всеки наш контакт.
-Колко е часът?-попитах госпожица "Пърхащи Мигли".
-Четири и половина, господине.-кимнах след отговора й, а тя ме гледаше, сякаш всеки момент би скочила при мен в леглото.
-Имате ли нужда от нещо друго, господине?-наистина, това момиче бе ужасно досадно.
-Да, да поспя! Сам, ако може. - казах заядливо и видях разочарованието в очите й. Не ми пукаше за милите очички на нито една жена и не смятам, че щеше да ми запука. Исках единствено и само секс от тях и си го получавах по абсолютно легален начин. Младото момиче се завъртя на пети и тръгна към изхода на вратата. Движеше бедрата си плавно отляво надясно, сякаш танцуваха. Стори ми се смешно, но сподавих чувството и я изчаках да затвори вратата. От външната страна, разбира се! Замислих се отново за Кара. Това тяло, тези очи, тази коса ... би изглеждала перфектно в леглото под мен или над мен, или все тая къде, стига да е с мен. Косата й да подпалва леглото, очите й да се взират в моите, а сочните й устни да бъдат мои, да ги изпивам до капка. Мамка му, това момиче караше тялото ми да полудее дори в това състояние.
След минути, обезболяващите започваха да действат и тялото ми се отпускаше малко по-малко. Очите ми почти се затваряха, но в ума ми не спираше да грее образа на онзи дявол.
-Ейдън! Ейдън, чуваш ли ме?-чувах в съня си. Отворих очи и пред мен се разкри най-опияняващата гледка.
-Кара?

Следва продължение ...