No Fear

Глава 19 - Кара

Вече бях на работа. Нощта мина добре след разговора ми с Лейла. Нямах търпение довечера да замина. Днес трябваше да мина през управлението да съобщя, че ще отсъствам няколко дни. Оставих документите на бюрото и прегледах задачите за днес. Трябваше да се срещна с Ейдън днес да опитам да продължа сеанса от вчера. Снощи нащраках на бързо молбата си за отпуск, взех я и отидох да я дам на управителя да я разпише.
Почуках на вратата на Картън. Чух глухо влез и натиснах дръжката.
-Здравей, Картън!-прошепнах и застъпих към бюрото му.
-Здравей, Кара. Как си днес?
-Благодаря, добре! Идвам да те помоля данразпишеш молбата ми за отпуск от пет дни.
-Молба за отпуск? Откога?
-Днес.
-Кара, знаеш, че не обичам действия планувани от сега за след малко.
-Съгласна съм, Картън, но имам нужда от това. Нуждая се от почивка от това място.
-Кара... добре, разбирам. Говори с колежките си, ако намериш заместник, тръгвай. От мен имаш разрешение.
-Благодаря!-кимнах с усмивка и бързо се завъртях на пети. Тръгнах към изхода на офиса му.
Нямаше да има проблем да навия колежката ми Мишел. Беше умно и дейно момиче на 25 и винаги беше готова да променим графика си. Звъннах й и тя бързо се съгласи. После най-вероятно щеше да се наложи да й връщам доста часове, но си заслужаваше след като щях да избягам от тук. Е, Ейдън Смит, ще избягам доста далеч от теб.
Беше следобяд, минах доста пациенти и беше ред на Смит. Полуцаите го докараха в точния час, както му беше реда.
-Здравей, Кара. Не очаквах сама да ме повикаш при себе си.
-Здрасти, исках да продължим разговора от вчера.
-Разбира се, не очаквам да ме извикаш, за да ми предложиш брак.-засмя се и разкри прекрасната си усмивка.
-Стига шеги.
-Добре, госпожице "Сериозна" какви са днешните Ви въпроси?
-Кажи ми с какво се занимаваше преди да влезеш тук.
-Наркотици, главно. Мисля, че това може да го видиш в досието ми.
-Искам ти да ми разкажеш, Ейдън. Само наркотици?
-И кражби.
-Убийства?
-Не мисля, че си имаме толкова доверие Кара.
-Аз съм психиатър, Ейдън, трябва да пазя тайните ти. В твоя полза съм, не и вреда.
-О, скъпа, в този живот дори на близките си не трябва да имаш доверие.
-Добре, тогава кое е нещото, за което най-много съжаляваш в живота си?
-Няма такова. Освен това, че не те срещнах някъде извън това място.
-И не съжаляваш за нито една кражба или пакет с дрога?
-За нито една. Живота е поредица от случки, мила моя. Не трябва да съжаляваш за нищо, защото в противен случай, започваш да риеш на едно място и не градиш нищо.
-А ти какво си изградил, Ейдън?
-Когато изляза ще се погрижа да ти покажа всичко от моя свят, Кара.
-Не мисля, че искам.
-Не е толкова опасно колкото си мислиш. Вълнуващо е, точно като теб.
-Аз не съм вълнуваща.
-Напротив.
-Употребяваш ли наркотици?
-Рязка смяна на темата. Не, Кара, не употребявам.
-А употребявал ли си?
-Да.
-А защо спря?
-Защото няма смисъл в тях, Кара. Наркотиците просто те карат да сложиш едни розови очила, нищо повече. Света ще изглежда розов, заради очилата, но няма да е. За това вместо да залъгваш сам себе си, вместо да поемеш щурвала в свои ръце и да направиш живота си реално розов или поне по твой стандарт.
-Добро виждане над нещата. А защо тогава продаваш.
-Кара, навлизаш много навътре в нещата. Искаш ли да продължим утре?
-Не изглеждаш като човек, който оставя днешната работа за утре, Ейдън. А и дори да искам не мога. Тази нощ заминавам.
-Заминаваш? За къде, по дяволите? До кога?-гласа му прозвуча ядосано. Не разбирах защо.
-Не те касае, Ейдън. Какво ти става? Ти си мой пациент, не е нужно да те уведомявам и да искам разрешение.
-О, не нужно е, Лорънс. Изпитвам потребност да знам какво правиш и къде отиваш и с кой.
-Потребностите ти не ме вълнуват, по дяволите. Мисля, че разбрах, за толкова време най сетне разбрах, ти си чист психопат, нищо повече.
-Не смей да ми говориш така!-изръмжа и се изправи. За първи път чувствах страх. Вена на челото му бе изпъкнала до пръсване. Можех да засека пулса му по нея. Приближаваше се към мен, а с всяко приближаване, аз се отдръпвах назад. Накрая петите ми допряха ъгъла на пода и стената, а по гърба ми се спуснаха ледени тръпки. Ейдън беше на сантиметри, протегна ръка и зарови пръсти в косата ми. Почти плачех, виждайки яростта в очите му. Плашеше ме, толкова шибано много. Сърцето ми беше пред пръсване. Страх и тръпки, шум в ушите, този път не от желание, а от страх. Той беше чудовище. Не мога да повярвам, че някога съм мислила и искала този мъж, майната му. Ръката му беше впита в косите ми и държеше така главата ми, че да ме откъсвам очи от него.-Няма да избягаш, Кара. Проумей го, аз съм твоята сянка.
-Психопат!-изшепнах и малка сълза се търкулна по бузата ми.
-Тази игра се играе без страх Кара! Страхът е най-големият ти враг.-каза и избърса сълза от другото ми око.
-Разкарай се от мен, чудовище.
-Сигурна ли си, че искаш, Лорънс?-изшепна в ухото ми и целуна мястото между ухото и врата ми. Беше толкова убеден, че го исках, толкова сигурен. И за Бога беше прав. Но беше толкова зловещ, толкова плашещ, че тялото ми трепереше при вида му.-Отговори!-заповяда, а аз нямах отговор. Не исках да го видя никога повече през живота си и въпреки всичко, тялото ми копнееше за докосването му. Мълчах вече няколко минути, а той галеше с палец бузата ми.-Така си и знаех. Малко мое, наивно момиче.-каза и целуна бузата ми. После се отдръпна и ориде до вратата.-Приключихме!-извика и полицаите влязоха.
Изкараха Смит от кабинета, а аз още бях опряла гръб в стената. Спуснах се по нея и седнах на пода със свити до гърдите колене. Заплаках. Имах чувството, че тонове вода се изливаха от очите ми. Бях скапана! Този мъж правеше каквото си пожелае с психиката ми. Можех да отида при управителя и да му кажа за случилото се. Камерите щяха да потвърдят физическия контакт, което беше категорично забранено и се наказваше с увеличаване на присъдата. Или не можех. Мазното копеле беше ме приклещил в ъгъла, в който камерата не хващаше нищо. Хитър задник. Няма значение, не исках да го наказвам, нямаше смисъл, исках просто да се отърва от мислите за него. Обезоръжаваше ме с чара си. Караше съзнанието ми да го люби и сърцето ми да прескача, а мозъка и съвестта ми го ненавиждаха.
Няколко часа по-късно вече се намирах в самолета на път за Лос Анджелис. След по-малко от два часа щях да видя Лейла и да забравя всичко тук в Карсън. И ето... Пилотът поздрави всички пътници на борда и обяви, че вече излитаме. Самолетът бавно потегли напред и забърза с всяка секунда, няколко метра след това се вдигна над земята. "Чао, Ейдън, ето, че ако искам мога да избягам."

Следва продължение ...