No Fear

Глава 15 - Кара

Бях в кабинета си и провеждах поредния изтощителен разговор с пациент диагностициран с трети стадии на шизофрения. 
-Какво изпитваш Арнолд?-питам възрастният мъж пред мен. Арнолд беше добър човек, но като всеки имаше своите лудости. Бе изнасилил и убил собствената си майка, защото твърди, че разни гласове му говорят да върши тези неща, за да извоюва своето златно място в отвъдния свят. 
-Гордост! Те ме хвалят. Правилно съм постъпил с всичко, което съм направил до момента. Ти не мислиш ли така? Те казаха, че си красива аз също го мисля. 
-Арнолд, искам да разбера твоите чувства и емоции, а не техните. Говори ми само за себе си и чувствата си. 
-Аз без тях съм никой, доктор Лорънс. Аз съм никой. Никой!
-Напротив, Арнолд. Ти си човек като мен и като всички нас. Бориш се за живота си, без тези гласове. 
-Нима ти нямаш гласове? Всеки има гласове, Лорънс. Всеки един от нас има гласове. Те са там и шепнат какво да направим. Дали да убием, дали да чукаме, дали да обичаме... Те просто шепнат, а ние изпълняваме като добри войници и за това после ще сме наградени. Всеки с мястото, което е заслужил.-след тези думи се изтощих напълно. Реших да дам лекарствата на Арнолд и да го закарат към килията му. Все пак после имах среща със Смит, трябваше да поговоря с него за случилото се и да извадя доклад, който да предам на управлението. Още не можех да проумея защо днес Ейдън ме защити. Бях свикнала на подсвиркванията от затворници и не им обръщах внимание, приемах го психологически нормално заради нагона. 
Дойде следобед и часът на Ейдън дойде. Полицаите го вкараха в кабинета ми и той послушно седна на леглото. 
-Трябва да издам доклад за случилото се онзи ден. Трябва да ми кажеш всичко в най-малки подробности. 
-Вече Ви разказах, доктор Лорънс. Всичко се случи заради стара вражда, нищо повече. 
-Казах, че искам подробности, Ейдън. 
-Много неща искаме, но не всичко сме способни да напаравим, Кара! И аз исках онзи ден да дойдеш, но реши, че най-добрия вариант е да не вдигнеш телефона си. Упорито бягаш от мен, но ето, че съдбата винаги намира начин да ни срещне. 
-Ейдън, нека не говорим, за това което се случи. Забрави го и ме приеми просто като твой лекуващ лекар. 
-Лекуващ? Кое по-точно? Празнотата в сърцето ми?-засмя се и прокара ръка по брадата си. 
-Не ми е до шеги. Не искам да се споменава нищо за случилото се. Искам да знам единствено и само каква е причината да се случи тази злополука? 
-Причината е стара вражда от бизнеса, който поддържах преди затвора. Нищо кой знае какво. Смятат, че като ме убият ще завземат пазара ми и всичко ще бъде наред. Не им се получи и когато извадя задника си от тази дупка, всеки един от тях ще си изпати. 
-Доста откровено, но забравяш фактора, че ще излезеш от тук след около 5 години, което е достатъчно време да завземат всичко криминално, което си градил. 
-Кой знае, може да са много по-малко от 5 години?! 
-С две сбивания за две седмици, силно се съмнявам.-смеха му отекна в кабинета.-Присмивате ли ми се, Смит?-засмях се и аз. 
-Приемете го, както искате, но по-скоро е очарователна наивността Ви, което ми се струва забавно. 
-Наивност?-питах въпросително, не разбирайки думите му. 
-Дори това, че не осъзнаваш колко си наивна, всъщност доказва именно това.-засмя се отново той. 
-Добре, печелиш, може би. Сега искаш ли да ми разкажеш и нещо за детството ти? 
-Не се отказвате лесно, Лорънс. 
-Вие също, Смит! 
-Бих ти разказал единствено и само какво бих ти причинил, когато изляза от тук.-кожата ми настръхва. Страх и възбуда се смесват в тялото ми. Всеки път една и съща реакция от страна на тялото ми. "Мамка му, Кара! Владей се!" 
-Пак започваш, Ейдън. А разговорът ни вървеше доста добре.-той се усмихна, но остана безмълвен.-За първи път мълчиш. 
-Странно нали? Просто ти давам зелена светлина, за това да зададеш въпросите си. 
-Чудесно. Е, детството ти тежко ли е било? 
-Предполагам. Това, което съм преживял на улицата обаче е в пъти по-тежко. 
-Губиш родителите си, когато си на 5. Леля ти и чичо ти стават твои настойници, а след това са намерени мъртви, а от теб няма и следа. Какво се случва, реално? 
-Това, което пише в доклада от тези години. Нищо по-специално. 
-Би ли го разказал отново? 
-Избягах от дома им на 13, защото бяха истински дяволи. Какво се е случило, докато мен ме е нямало не мога да кажа. Израснах на улиците хранейки се с това, което намеря или с това, което изпрося. 
-И как 13 годишно момче оцелява само на улиците? 
-Не ми се иска да разбираш, Кара. 
-Пак започваш с увъртането, Ейдън. Задавам точни въпроси, отговаряй на тях. 
- Мисля, че за днес информацията ти стига. 
-Ейдън, аз съм психиатър. Нямам лимит на информация. Искам да говориш с мен, за да ти помогна. 
-Не мисля, че можеш Кара. 
-Добре, няма да пришпорвам нещата. Измина доста време откакто си тук и чак днес постигнахме малък напредък със споделянето. Похвално!
-Няма ли да залепиш звездичка на календарче за похвала? 
-Специално за теб ще измисля и такава практика.-засмях се и заровичках в тефтера си.-Впрочем, благодаря за днес. 
-За днес? 
-За това, че се застъпи за мен пред останалите затворници. Не разбирам мотивите ти, но съм благодарна, никой до сега не го е правил за мен.-не получих отговор, а само кимване и бегла усмивка. Извиках патрулиращите и те сложиха белезниците му. 
-Мотивът ми е, че никой не се гаври с нещо мое, Кара.-каза преди да го изкарат от стаята. Думите му пронизаха тялото ми. Тих гняв се пробуди в гърдите ми. Аз не бях собственост, камо ли пък собственост на престъпник. Но от друга страна в тялото ми се пробуди и чувство на милосърдие. Човек с толкова тъмна душа да се застъпи за мен пред всички останали задници, беше някак мило. Но не исках да мисля за това. Не исках да се връщам към размислите за него. Щях да прекратя случващото се възможно най-скоро. Не знаех как, но щях да го направя, все някак. 

Следва продължение ...