No Fear

Глава 29 - Кара

Разписвах последните документи, които трябваше да предам на Карсън и беше време да си ходя. Снощи не спах добре и мисля, че беше по-добре да се прибера у дома. В почивката си говорих с Лейлс и според нея Ейдън не би ме наранил, така че няма от какво да се притеснявам, предполагам. Може би беше права. Никъде в досието не пишеше нищо за изнасилване и убийства, а и той твърдеше, че никога не е изнасилвал. За убийствата не сме сигурни, но нека се доверим на най-добрата ми приятелка. Лейла беше див характер, което автоматично значеше, че няма проблем да се справи с мъж като Ейдън. Но аз бях смирена и с морал. Влиянието, което имаше той върху мен беше странно. Професията ми не ми позволяваше да имам подобни моменти на слабост, все пак аз трябваше да бъда човека, който помага на хора със слабости. Какво ставаше, ако аз самата изпадна в такава? Психиката ми още се държеше, но се държеше само в случаите, когато Смит не беше около мен. Видех ли очите му всичко в мен се парализираше. Исках ли го или го мразех? На този въпрос нямах отговор. Предполагам, че една малка част от мен го искаше като мъж, като енергия и като усещане, но друга си спомняше досието му и не искаше да си помисли, че този мъж би могъл да владее тялото й.
-Заповядай! Това са епикризите на новите затворници плюс някои от изследванията на тежките ни случаи.-измънках пред началника.
-Чудесна работа Кари. Благодаря. Как се чувстваш днес, вчера не изглеждаше много добре?
-Добре съм, Карсън, благодаря. Ще тръгвам, дала съм инструкции на Мишел, какво съм свършила през деня и какво остава. Лека вечер!-казах, а Карсън само кимна с мека усмивка. Исках да се прибера и да спя, докато Ейдън Смит не се затрие от мислите ми.

***

Бях пред дома си. Старата лампа на междуетажието гаснеше и не можех да намеря никъде в чантата си шибаните ключове. Разтърсих чантата и ги чух. Както винаги се бяха скрили в най-малкото джобче. Можех да нареждам живота си под конец, живота на другите също, но в чантата и гардероба ми винаги цареше хаос. Пъхнах ключа в ключалката и вратата изщрака. Влязох и хвърлих чантата си на дивана. Тръгнах към домашния си офис, трябваше да оставя разни документи на пациенти. Натиснах дръжката. В офиса беше пълен мрак и само една червена, огнена светлинка разрязваше тъмнината. Свртнах лампата.
-Казах ти да не бягаш, кукло!-свирепо сивите очи стояха на стола зад бюрото ми. Мъжът пушеше пура и ме гледаше хищнически. Тялото ми беше се  заковало точно под рамката на вратата.
-Ейдън? За Бога, ще извикам полиция!-изписках и тръгнах да преджобвам джобовете на дънките си, за да намеря телефона. Мигом той се изправи. Усмивката му изглеждаше яростна, не разбирах дали беше бесен или напротив. Стъпките му отекваха в дървения под, а той се приближаваше към мен. Тялото ми беше на същото място от преди малко.
-Сигурна ли си, че искаш да ме разкараш от тук, Кара?-прошепна и отметма къдриците ми зад гърба. Откри кожата на врата и погали скулата ми.
-Ейдън, ти си луд! Трябва ти лекарска помощ.-пищях, но без да мърдам от мястото си или да върша каквито и да е действия.
-Луд съм, Кара! Права си. Луд съм по теб.-шепнеше в ухото ми, заровил нос в косата ми.-Миришеш толкова прекрасно, скъпа моя! На чисто, неопетнено.
-Ейдън, тръгни си!-казах вече по-спокойно, като се опитвах да навия психиката си, че реално искам той да се махне от дома ми.
-Искам да повториш тези думи след малко, Кара!-каза и впи устни във врата ми. Стон се откъсна от устните ми, а пред очите ми причерня. Мислите ми се бяха изпарили. Опиянена, само тази дума можеше да опише чувствата ми в момента. Хапеше и с мокри целувки галеше кожата на врата ми. Целувките му правеха пътечка от врата през челюста до устните. И край! Предадох се. За първи път се поддадох на изкушението, което беше този мъж. Оставих се в ръцете му.

Следва продължение ...