Second Chances (Brett Talbot) [BG Translation]

В горите

И двамата ядохме в тишина и след това сложих чиниите в мивката. След това изтичах до горния етаж, грабнах телефона си и хубав чифт кацове и изтичах надолу по стълбите, за да видя как Брет стои до вратата.

"Добре, да тръгваме." Казах му и той кимна.

За щастие, къщата ми беше на една квадратна миля разстоятие откъдето започваше гората, след като нямахме още една кола, защото и двамата ми родителя са на работа.

За нещастие, цялото пътуване до там беше неловка тишина.

Вървяхме един до друг, но с Брет не си казахме и думичка през целия път до гората и все още не ми е проговорил и сме на пътеката, по която Лиам обикновено тича от десет минути, търсейки за някаква следа от свръхестествения близнак.

Най-накрая реших да наруша тишината с въпрос, за който се бях чудела, когато се прибрах вкъщи.

"Хей, Брет?" Попитах, хвърляйки му бегъл поглед.

"Да?" Каза той, подканвайки ме да продължа.

"Защо ми помагаш да намеря Лиам? Имам предвид, че се мразите, така че защо се измъчваш като прекарваш време сам с мен в гората, гледайки за брат ми, който те мрази ужасно много?"

Гърбът му се скова и погледна надолу към краката си, прехапвайки устната си. Ако кажа, че в момента не е секси, щях да излъжа.

"Ами, първо–дължа услуга и на теб, и на Скот, че ми спасихте живота." Отговори той, след няколко секунди тишина. "Също така уважавам Скот и като член на глутница знам, че той трескаво търси за бетата си, все едно му е син. Скот е добър човек и никой добър алфа не заслужава бетата му да бъде убита."

"Никога не съм го помисляла от тази страна." Признах с тих глас.

Това, което Брет ми каза, ме накара да се замисля. Досега бях толкова фокусирана над това колко тъжна бях, че Лиам е изчезнал, но никога не спрях и не се замислих как се чувства Скот. Очевидно познавам Лиам от много повече време от него, но след като Скот превърна Лиам имат връзка между тях, все едно са почти братя. Най-вероятно това, че не може да намери Лиам убива Скот.

"Плюс това за мен не е измъчване." Добави той, устните му бавно се обръщаха в отличителната му усмивка.

О, не...

"Освен това, че не те виждам с пола бих казал, че е някакси приятно да съм с теб." Каза, подсмивайки се. "Също така не мога да понасям тази блуза. Мога да ти дам моя суитшърт." Предложи той, посочвайки зеления суитшърт на гимназия „Девънфорд".