мисли

пораснала

Кога разбираш, че си пораснал?

Когато спреш да се страхуваш от тъмното, а от това която се крие в него?
Когато навършиш пълнолетие и се сдобиваш с всички права на един възрастен, но и отговорности?
Или, когато се отделиш от бащиния дом и майчината милувка и започнеш нова глава от живота си?

Вие кога разбрахте, че сте пораснали?
Аз мисля, че пораснах малко по-рано отколкото другите около мен.
Но може би това не беше минус.
На някои хора просто им се налага да пораснат по-бързо.
Ето и моята история.
Макар и вече официално да съм възрастен човек, не усещам някаква промяна. Отдавна съм приела тази роля. Аз пораснах, когато трябваше да се грижа за човека, който беше моето всичко. И макар да е странно първоначално да размениш ролята със своя родител и ти да се превърнеш в такъв, а този досегашен пример да се срине в обятията ти, да плаче, да вика или да ругае...
Това беше една картинка, която не мисля, че бих забравила някога. Сцена, която уви не бе единичен момент, а по-скоро само трейлър за всеки следващ епизод. Да прегръщаш и успокояваш, докато ти самия си на ръба. Разликата е, че си в крехката си възраст и си поставен в една такава жестока ситуация, към която просто трябва да се приспособиш и веднага да реагираш.
И макар да оставят белег и теб ,тези моменти някак изчезват от съзнанието. Може би това представляваше моето чувство за самосъхранение. За жалост не достатъчно добро беше то или случките се повтаряха твърде много, че да смогне мозъкът да ги изтрие. После оставаше една горчилка. Смесица от тъга, страх и разочарование, че не си бил достатъчно добър, за да се справиш...
И все още в има тази горчилка...
Спомени напират.
Виковете кънтят в главата ми
Все още помня ясните думи на най-тежките думи, останали някъде дълбоко в мен.
Скрити, но все още там.
Едни истински вериги, тежащи и на гърлото и крилата.
Ами сълзите?
Ако виковете, обидите и тряскането бяха много - като цунами, готово да изравни цял град, то сълзите бяха цял океан, който тихо и кротко би погълнал парченце земя, сякаш нищо не се е случило...
Все още е трудно затова да говоря. Оставям мрака някъде надълбоко в себе си и опитвам поне светлината да прикрие тези рани, белези и тъмни сенки на ума и сърцето. Но има ли светлина, винаги и сянката ще е там. Там ще се крие и моята история. Ще я нося на гърба си и ще приема всеки нож, прегръдка или заговор.
Не защото искам или трябва, а защото съм свикнала и знам как да се оправя.
Или поне така се заблуждавам. Истината е, че от детството малко моменти помня.
Липсва ми и ми се иска да имах повечко от него.
Но сега съм
силна, грижовна и обичаща,
а може би и пораснала...

И когато отново се запитам
"Кога порастваме?" ще отговарям това:
Разбираш, че си пораснал, когато започнеш да се грижиш за някого...