мисли

красива като сълза

Беше красива...

Но не просто хубава, а красива
Кожата ѝ беше като мрамор
Толкова ясна, мека и винаги с ухание на сълзи.
Лицето ѝ беше тази морска перла, лутала се хилядолетия в океанските води, докато придобие този блясък.
Очите ѝ бяха този неспирен океан, който те приканваше да поплуваш без да се страхуваш, дали ще потънеш....
Просто защото знаеш, че водата винаги ще те пази
Ще те обгърне и погали нежно
Ще избърше сълзите ти и ще таи покаже най-красивите неща.
Танца на слънцето с водата, образуващи слънчевата ивица беше блясъкът в очите ѝ.
Тази искра
Този неспирен пламък, който сякаш беше вечен и винаги беше там.
Дори когато плачеше...
Ах
А колко красива беше дори когато плачеше.
Не знам дали бяхте виждали паднал ангел, но тя беше такъв
Буйните златисти къдрици се спускаха по раменете ѝ.
Тя оставяше сълзите си да се стичат по лицето ѝ почти винаги.
Вярваше, че се пречиства и, че плачът е нещо, което не трябва да се крие и е достатъчно красиво.
Емоция
Емоция, която доказва истинското ти хуманно съществуване.
Макар ѝ срината, обляга в сълзи, пак вдъхваше една такава топлина.
Пламъкът ѝ продължаваше да гори, дори облят от солените вълни.
Да я видиш така предизвикваше у мен смесени емоции.
От една страна наистина адмирирах красотата ѝ в най-чистата и съкровена същност. Нейната истинност
От друга страна трудно си прощавах факта, че изобщо съм позволил сълза да падне от най-добрите очи.
Тя ми казваше, че човек е по-добре да може да плаче.
Че плачът бил красив, нищо че гримът пада, а лицето се подува. Очите почервеняват. Главата боли и после трудно се спи....
Всички тези "минуси" бяха нещо маловажно според нея.
Нейните очи рядко се зачервяваха, но сякаш светеха. Цветовете на безкрайния океан ставаха все по-светли.
Сякаш беше по-близо този неземен рай.
Страдаше от главоболие и сравнително ниско кръвно.
Не се оплака нито веднъж.
Просто се сгушваше в мен и заспиваше. Заспиваше и оставаше в прегръдките ми до сутринта.
По принцип има неспокоен сън
Понякога бълнува или се буди. Винаги мр поглежда първоначално притеснена и уплашена. След това винаги се изписва вина на лицето ѝ. Винаги съжалява ако ме събуди или дори просто ако мръдне по-рядко.
След топлата прегръдка обаче винаги ме дарява с онзи мек поглед, пълен с обич и благодарност.
Красива беше...
Изтъкана от обич.
Не бях виждал човек с такава вяра в живота и носещ толквоа обич в себе си.
Често ми обясняваше, че истинската любов не е нещо, което може да свърши, и че всеки я заслужава.
Да обичаш и да бъдеш обичан...
Право, което всеки имаше.
Всичко, което правиш, да бъде съпроводено с любов, иначе няма да е истинско и няма да стане толкова хубаво.
Винаги питах, как е възможно да е толкова сигурна и спокойна след такива твърдения и как е сигурна, че няма да се обърнала нещо.
Тя се усмихваше на себе си и след това ми отвръщаше, че няма гаранция за нищо.
Абсолютно нищо.
Даваше ми примери как попринцип е напълно възможно всеки момент да умрем или д Абе се събудил на следващата сутрин. Някой да я убия, дори и аз например.
Аз се стъписвах всеки път, в който ми даваше такива примери. Трудно ми го побираше ума, как един човек, чист като сълза, дори можеше да мислим и преценява такива случаи.
Зачудих се как не се побърква. Имаше такова въображение, че за моменти ми разказваше примерен план как "всичко" можело да се провали. Да останеш без работа, да се осакатиш или да загубиш близките си и да си сам.
След като ме запознаеше с всички тези малки демони, каращи те да потънеш в страх тя просто казваше, но това няма да стане.
Толкова сигурна и спокойна все едно ми прочиташе заглавието на сутрешния вестник.
Как?!
Как по дяволите!?
Имаше нещо и нея, което ме караше да ѝ се възхищавам откровено и дори понякога да я мисля за луда...
Това беше вярата ѝ.
Тя беше човек, вярваш в себе си и хората около себе си. В живота и това, че ако даваш най-доброто от себе си и обичаш искрено, ти си пазен и не те вещае нищо, което не можеш да преодолееш.
Красиво беше, но как бе възможно да съществуваш само с тези осигуровки?
Само? - поглеждаше ме всеки път с лека усмивка и изпитат|лен поглед. - Това е истинската вяра. Тази, която не просто ти показва светлината в края на тунела, а и държи топлината на пламъка ти по време на пътя ти.
Винаги говореше така сякаш знае тези на откакто е тук на земята и е преживяла не 20 години, а векове.
Красива беше...
Този хъс, постоянство и увереност в нещата, в които вярват и обича бяха изключително впечатляващи. Разговорите като цяло с нея бяха толкова прочувствени.
В един момент се чувствам като някой наивник в сравнение с нея, а в следващия като най-благодарния човек да имам възможността да чуя мислите ѝ. Беше мъдра, нищо, че беше толкова млада. Казвала ми е, че всеки помъдрява в някакъв момент и, че тя със сигурност има още много какво да учи. Но нейният момент на порастване е бил по-рано отколкото на повечето хора. "На някои просто им се налага да пораснат малко по-бързо." Изричаше тя с почти насълзени очи и тежка усмивка на лицето си. Имаше толкова умора по лицето ѝ, а очите ѝ в тези моменти показваха сякаш умора и дори старост. Стара беше нейната душа със сигурност, но тя не съжаляваше за нищо. "Как иначе щях да знам тези неща сега" Питаше всеки път. Беше права. Просто мисълта натъжаваше. Такава крехка душа, преживяла толквоа много. "Но понякога децата трябва да са родители и родителите да деца."
Можех да го видя. Тя беше олицетворението на грижа и комфорт. Влизайки в помещението винаги внасяше една такава топлина. Носеше спокойствие със себе си, с жестовете си, с мекия и поглед и дори със силния смях. Но най-вече с прегръдките си. Често ми казваше, че обича моите прегръдки и, че намира дом в тях, но истината беше, че нейните прегръдки бяха моя дом.
И наистина красива беше...
Но грим не носеше. Според мен и нужда нямаше. Често лицето ѝ не обляно от сълзи, намръщено заради слънцето или просто от силния смях.
Беше естествена в онзи смисъл на думата, когато човек наистина се е оставил по течението на реката, наслаждавайки се на движението и гледките.
Такава беше - попиваше всеки миг с очите си. Наблюдаваше малките тесни улички, пълни със случайни хора и техните истории. Обичаше хората. Гледаше, изучаваше и се усмихваше като малко дете пред сладкарски магазин. Сякаш четеше историите им. Попадайки на конкретните Галеви с тези нищо неподозиращи хора тя изпитваше близост, макар и да не ги познаваше. Споделяха моменти мълчаливо, но сякаш си казваха всичко нужно.
Обичаше и сред природата да ходи. Свързваше се с нея, когато не можеше да се свърже със себе си. Така ми казваше. "Ако някога изгубиш себе си, пътувай и се изгуби там." И наистина го правеше пътуваше и се разхождаше без да е сигурна къде отива. Нима точно новата обстановка не беше най-доброто решение за старите мъки?
Най-много обаче като че ли обичаше да гледа небето, сливащи се с брега. Често я намирах там. По всяко време. Дали замислена за нещо, със свито сърце и насълзени очи или с най-високата и доволна усмивка. Сякаш е това беше нейният верен другар, с когото споделяше всичко - успехите си, размислите, скръбта и любовите си.
Но тя не просто обичаше да ходи наляво надясно. Тя обичаше с цялото си същество и това я правеше толкова красива. Даваше любовта си без да се пести. Даряваше душа на всичко, до което се докосне, но най-вече прегръщаше тези на останалите. "Истинското нещо, което оставяш след себе си, всъщност са емоциите у хората" И беше напълно вярно. Беше една ходеше топка топла слънчева светлина. Едно малко слънце, което огряваше останалите, горейки от любов.
Още много редове мога за нея да изпиша, но няма да са достатъчни, а така нейна мисъл мисля, че я описва прекрасно.
"Ти си обичта, която виждаш навсякъде и, която даваш на околните."