мисли

изгаряне

Имаше едни такива хора,
чийто блясък в очите винаги
някак си беше там.
Вглеждайки се в тях по-внимателно
можеше да видиш искрата,
отговорна за поддържането на техния плам, който нямаше как да пропуснеш.
Щом такъв човек влезе в стаята, тя автоматично става по-светла.
Тези хора горяха,
горяха от живот...
Те обаче не пазеха това за себе си,
не бяха злонамерени или егоистични.
Винаги осветяваха пътя ти,
щом се загубиш,
или ти предлагаха и ти редом с тях
да гориш и живееш.
Но другите се страхуваха
да не бъдат изпепелени,
не осъзнаваха,
че единствените,
които можеха да пострадат от пожара,
бяха самите му създатели.
Те не просто живяха,
те кипяха,
зървайки ги, човек разбираше
"Що е живот и как трябва да се живее?"
Те чувстваха и то силно.
Бяха ходещи бомби от емоции,
но бяха със закъснител.
Те обичаха да дават,
както светлина така и грижа, и любов.
Любов,
която беше като тях - огнена.
Те вярваха в това,
че тези,
които имат дарбата истински да обичат, осъзнават,
че да пестиш любовта си нередно беше
в техния идеалистичен свят,
който те бавно,
но сигурно градяха.
Това им бе проблема...
всичко искаха да направят,
всичко на нуждаещия се да дадат,
всичко на любимия да предложат,
очаквайки,
че отсреща хората и те такива бяха
и те за другите да горят готови бяха,
уви но те не бяха.
Това караше ги малко по-малко да гаснат.
А как болеше да изсипеш кофа ледена вода върху едно пламъче,
което е искало само да те стопли.
Но продължаваха,
не спираха да горят,
винаги имаше какво да направят
и да избягат от понякога тежката реалност, пълна с кофи вода,
борещи се да изгасят красивия пожар,
който бе в разгара си,
но никому не пречеше.
Едно нещо обаче успяваше да потуши жестоко и мигновено тези пожари
- разочарованието от най-ближния и най-милия,
на когото просто си подарил цялото си същество.
Това се случваше,
когато развълнувани хората пожари
отиваха да споделят и предложат на любимите си нещо,
което силно ги вълнува, обичат или им е дори и мечта...
Какво се случва от другата страна ли?
Дори за описване е тежко...
Пари ми да кажа...
Но отсреща няма това вълнение, разбирателство или интерес....
Само смъмряне, хулене и безразличие.
Така гаснеше цял пожар само за секунда.
Може би това беше най-тъжната гледка, която човек може да види...
В този момент какво би могъл да направи човекът,
който само допреди секунди е олицетворявал
буйния, уверен и красив пожар.
Сега на негово място бе малката искра,
преминаваща ту към малко пламъче надежда,
ту връщайки се към плахата искра,
почти загубила надежда.