Ти преобърна света ми

Двадесет и седма глава

-Най-добре ще е да се успокоиш,  няма как да работиш така.  Сваляй престилката и чакай,  докато имаме някаква информация за състоянието му. - каза шефът ми.

-Добре...

Сетих се за Сехун. Беше в шок като дойде. Трябва да се погрижа за него.

-Сехун- обърнах се към него. Не беше помръднал. Сякаш не дишаше. Очите му лъщяха и беше вперил поглед в нищото. Побутнах го леко и след като разтресе глава ме погледна.

-Ела с мен.  - не каза нищо,  а просто ме последва. Влезнахме в кабинета ми. Свалих бялата си престилка и седнах,  момчето се настани на стола срещу мен все така мълчаливо.

-Искаш ли да поговорим за случилото се? С Лухан сте близки , нали? Нормално е да се притесняваш. В такива ситуации е напълно разбираемо да си шокиран. -  усмихнах му се

Изненада ме и проговори.

-Баща ми... С него се случи нещо подобно... Докторите казаха, че всичко е под контрол и ние им повярвахме. Това беше грешката ни... Направиха грешка по време на операцията... И го изгубихме - въздъхна измъчено - Бях едва на 13, наложи ми се да се откажа от детството си. Станах мъжа в къщата. Майка ми работеше много и почти не я виждах. Когато си беше вкъщи, аз работех. След училище изкарвах пари. Нямах годините, за да работя повече часове, затова пък работех на няколко места. Сигурно Лухан ти е казвал, че правя... проблеми... в училище. Сблъсках се с реалността, със злото на този свят много рано, затова и държанието ми се промени. Не съм за пример, но съм реалист.

Изслушах го. Думите му ме накараха да се... гордея? Познавам го заради Лухан и не сме говорили преди много, но щом Лухан - който ми е като брат- го обича, то той е скъп човек и за мен.

-Няма за какво да се притесняваш. Наистина. Няма да позволя нищо да се случи на Лухан. Той е моето семейство.- и двамата се усмихнахме -Радвам се,  че ми имаш доверие. Не е лесно да споделиш нещо подобно.

-Наистина не е. - спечелих си една леко изкривена,  но искрена усмивка.

-Ще ида да попълня формуляра за вписването на Лухан в болницата. Вече и аз се успокоих, така че трябва да поема отговорността си.

Кимна с глава в знак на съгласие и аз излязох.

Запътих се към информацията. Бях се успокоил, но все пак имаше следа от притеснение останала в мен, нямаше как да няма.