Ти преобърна света ми

Тридесет и трета глава

Лухан седна на люлката в градината на Джин. Щом пристигнаха в къщата той веднага оправи нещата си, взе една книга и  телефонът си със слушалки. Сложи слушалките, пусна си музика, така че да не чува нищо и започна да чете. Многобройни пъти смени положението, в което се намираше. Правеше го несъзнателно. Цялото му внимание бе насочено към четивото. 

Мина около час и половина и Джин го побутна, за да вечерят. Бяха само двамата. По-големият бе поръчал любимата пица и на двама им. Храниха се мълчаливо. На Лухан не му правеше впечатление, че е прекалено тихо - нямаше какво да каже, не искаше да говори. Навън се стъмни и Лухан прибра нещата си от люлката. Влезе в стаята си и най-накрая погледна телефона си. Щом го отключи всичките известия излезнаха. Имаше много съобщение от Сехун. Изкушението да погледне поне едно от тях бе голямо. Той обаче си припомни какво бе решил и спази това свое решение. Нямаше да е лесно. Знаеше го много добре. 

През това време Сехун също не се предаваше. Все още седеше пред къщата на Лухан. Нямаше кой да дойде, но момчето не знаеше този факт, не искаше и да узнае. Това -да има и най-малка вероятност Лухан да се върне и да имат възможност да поговорят, да изяснят всичко - искаше да вярва, че това е възможно, че има някакъв шанс да се случи.

Времето обаче минаваше. Стъмни се. Никой не дойде. Минувачите го гледаха с подозрение.  Той просто седеше. Седеше на стълбите и реши да почака. Още малко. Само още няколко минути. Направи така, но отново - никой не се появи. Съкрушен той бе принуден да се прибере вкъщи. Стана едвам едвам, направи няколко крачки и се обърна. Погледна верандата, където чака няколко часа и след малко се реши да тръгне най-накрая. Обърна гръб на къщата и се запъти към дома си. 

Сърцето му бе в ужасно състояние. Сякаш бе счупено огледало залепено с лепенки. На повърхността изглежда цяло, но всички знаят, че ще се счупи всеки миг. Докато чакаше бе неизбежно да мисли. Нямаше как да избяга от живота си. Все пак е неговият живот, в който се случват неща, които засягат него. Колко искаше да забрави... Да забрави дори за ден. Всичко. Дори нещата, които го правеха щастлив...дори Лухан. Искаше да си отдъхне, искаше малко почивка от дългия, уморителен маратон наречен живот.

Вървеше бавно. Ритмично. Не се влачеше. Не тичаше. Средно темпо. Толкова много детайли за нещо незначимо....-помисли си той.