Ти преобърна света ми

Двадесет И Шеста Глава

*Гледна точка на Сехун*

-Хора, ние ще тръгваме, чао! - казах и хванах Лухан под ръка. Щом се наспа и си порева се развесели и лекичко се напи.

-Няма нужда да ме държиш.

-Вярвай си.

-Все едно...

-Хей! Сехун!

-Мхмм

-... Хвани ме!

Откъсна се от хватката ми и се затича. Приятно е да го виждам такъв, усмихнат, щастлив, като нормален тинейджър.

-Идвааааам! - извиках весело

След малко се отказах и реших да си почина, по някаква причина отново се озовахме пред къщата на Ивана, явно се бяхме гонели в кръг...

Уличните лампи осветяваха всичко, видях нечия фигура да излиза от къщата, последва силен звук от... Сблъсък?

Отвърнах глава и погледнах Лухан. Сковах се. Ума ми заработи много бързо, мислех какво трябва да направя. Разтресох глава и изтичах до него по възможно най-бързия начин.

Не се плаша лесно. Това чувство не бе страх. Не... Нещо друго... Нещо по-силно... По-болезнено.... По-неописуемо.

Тялото му просто стоеше... Там.... Безжизнено и крехко, обляно в кръв, дрехите му бяха разкъсани.

От колата излезе човек, имаше кръв на главата, но не беше много. Той, за разлика от мен, реагира и веднага звънна по телефона за помощ.

Всички около мен се движеха бързо, правеха нещо, а аз просто седях неподвижно. Нямаше как да мръдна. Чувствах се празен отвътре, желанието за живот бе изсмукано от тялото ми и вече се чувствах кух като черупка, която всеки може да настъпи, да я счупи и да продължи по пътя си без да забележи. Без да му направи никакво впечатление. Имах чувството, че в този момент бях толкова излишен, че всички минаваха покрай мен без да ме видят.

Тао беше първият от къщата, който излезе и видя случващото се. Развика се и другите излязоха.

-НЯКОЙ ПОВИКА ЛИ ЛИНЕЙКА?!?!?!?

-КЪДЕ Е ТЕЛЕФОНЪТ МИ???

-УСПОКОЙ СЕ!

-Да, инцидента се случи преди малко,да - няма да мърдаме и ще изчакаме линейката

Ивана викна още една линейка, а момчетата бяха в различни състояния - едни бяха прекалено спокойни, други направо откачаха, а на някои им се налагаше да се държат възможно най-нормално, за да успокоят човека до тях.