Another Life - Друг Живот

Двайсет и четвърта глава

Бях толкова уплашена при мисълта, че полицията можеше да ме арестува, заради убийството на Бренън.
" Но ако ги повикате, те ще ме арестуват." заявих.
" Никой няма да го направи. Сторила си го за самозащита."
" Не искам да ходя в затвора. Искам у дома."
" Скоро ще се прибереш."
" А какво ще стане с теб? Нима ще продължа да живея и да се преструвам, че си мъртъв?"
" А какво трябва да направя? Не мога да се върна. Когато поискаш можеш да идваш и да ме виждаш. Винаги си добре дошла."
" Аз... татко." протегнах се към него и го прегърнах много силно.

Изпитах толкова силно чувство щом го докоснах. Сякаш отново бях на четири и го карах да си играе с мен. Спомних си как отивахме в задния ни двор и ядяхме череши, след което заравяхме костилките в пръстта. Спомних си и когато ме учеше да карам колело - как ме придържаше и ми помагаше. Липсваха ми тези моменти. Усетих как няколко сълзи се стекоха по бузата ми и паднаха върху рамото му.
" Не плачи, дете ми. Прости ми, че трябваше да преживееш всичко това. Не съм искал да те нараня. Исках само да имаш добър живот."
" Вече имам. Намерих истинското си семейство. Намерих, човек, който ме обича. Намерих теб!"
" Имаш си приятел, така ли?" попита ме баща ми.
" Да." отвърнах и се усмихнах.
" Как се казва?"
" Ник."
" Някой път трябва да ни запознаеш. Иначе как ще преценя дали е подходящ за малкото ми момиченце." засмя се той.

След около час, на вратата се почука. Аз вече бях долу, заедно с баща ми и Елла. Сърцето ми заби лудо. Щом се отвори вратата, пред нас стояха двама мъже, облечени в униформа.
" Търсим Катарина Морисън."
" Аз...аз съм."
" Родителите ви са тук." заяви единия от полицаите и се отдръпна настрани.

Видях майка си и баща си, които щом ме видяха се втурнаха към мен. Прегърнаха ме и заплакаха, заедно с мен.
" Миличката ми. Добре ли си?" попита ме баща ми.
" Вече да. Но нека да се прибираме по-скоро. Не искам да оставам повече на това място."

Родителите ми ме поведоха към колата. Преди да потеглим, погледнах за последно към баща ми, който ми помаха леко, след което той изчезна зад храстите и дърветата.

Толкова бях щастлива отново да бъда пред дома си. Докато бях в плен, по едно време си бях помислила, че повече няма да се прибера и няма да видя родителите си. Пропъдих тази мисъл от главата си, защото знаех, че след нея веднага щях да си спомня и за сцената с Бренън.