Another Life - Друг Живот

Двайсет и втора глава

Започнах да се свестявам и усетих бученето в учите си. Отворих леко очи и видях силует пред себе си. Опитах се да фокусирам, но все още бях замаяна, а и главата ме болеше страшно много.
Опитах се да помръдна, но нещо ме възпираше. Дръпнах ръцете си, но те бяха завързани.
Когато най-накрая зрението ми се нормализира, видях човека пред себе си - Бренън. Той стоеше със скръстени ръце и ми се усмихваше, но този път имаше нещо по-различно в усмивката му - беше, някак си, зловеща. Но защо той?
" Събуди ли се, принцесо, моя?"
" Бренън... Какво става?"
" Нищо, просто най-накрая сме заедно."
" За какво, по дяволите, говориш?"
" Досега все някой ни спираше да сме заедно."
" Бренън, какво ти става? Защо съм тук?"
" Защото тук ти е мястото. При мен."
" Не си добре. Пусни ме!"
" Ще те пусна, но не сега." заяви той и тръгна на някъде.

Огледах помещението, в което се намирах. Приличаше на занемарена стая, слабо осветена, защото на тавана висеше само една прашна крушка, която мигаше на моменти. Погледнах и видях, че имаше и малко прозорче с размерите на тетрадка. От него се процеждаше лека светлина, по което разбрах, че е ден и съм била в безсъзнание цяла вечер. Навсякъде беше прашно, имаше само един диван, покрит с бял чаршав, както и стол, близо до този, за който бях вързана. Опитах се да се освободя от стегнатите въжета, но опита ми беше безсмислен. Сетих се, че имах телефон, в задния джоб. Извих ръцете си и се опитах да го стигна, но щом се добрах до джоба, разбрах, че всъщност го няма. Най-вероятно Бренън го беше взел. Раздвижих стола, но единственото което успях да направя беше да си протрия кожата. Изведнъж чух приближаващи стъпки и спрях с опитите. Бренън дойде, като носеше поднос с храна.
" Сигурно си гладна."
" Не искам нищо от теб." заявих.
" Недей така..."

Той се приближи към мен и придърпа празния стол, като седна до мен. Той взе чинията, в която имаше филия хляб и парче салам.
" Закуската е малко оскъдна, но на близо няма магазин."
" Няма да ям." заявих.
" Не се дръж като дете и яж."
Бренън отчупи от хляба и от салама и се присегна към мен. Аз затворих плътно устата си и поклатих глава. Той въздъхна тежко, присегна се към мен и стисна устата ми, след което набута залъка. Без да му мисля, изплюх храната върху него. Той се изправи рязко и захвърли подноса на земята, след което отиде и седна на дивана.

Така минаха няколко часа. Той стоеше и разглеждаше някакво списание. Не можех да издържам повече, затова започнах да викам.
" Помощ! Някой да ми помогне! Помощ!"
" Няма кой да те чуе."
" Къде сме?" попитах го със сълзи в очите.
" Далеч от всички."
" Защо ме отвлече?"
" За да бъда с теб."
" Защо?"
" Защото те обичам! Готов съм на всичко за теб. Не престанах да те наблюдавам. Винаги знаех къде си."
" Значи... Ти си бил този, който ме следваше първия ден, когато ме нападна онзи тип?"
" Точно така. Щях да те спася онзи ден, но онова богаташче - Ник, се появи и провали всичко."
" Той, за разлика от теб, ме обича истински."
" Глупости! Никой не те обича повече от мен! Никой!"
" Не си добре... Имаш нужда от помощ."
" Затова ти ще ми помогнеш."
" Как?" попитах го.
" Като останеш завинаги с мен. Ще заминем, ще си уредим хубаво жилище, аз ще тръгна да работя и ще си имаме и деца. Винаги съм си мечтал да имам син. Знаеш ли..."
" Спри! Не искам да имам нищо общо с теб! Пусни ме и няма да кажа на никой, че си ме отвлякъл."
" Не мога да го направя." дойде до мен, Бренън.
" Нали знаеш, че не можеш да ме държиш завинаги в плен. Ще започнат да ме търсят. Ник ще ме намери."
" Млъкни! Повече да не си му споменала името!"
" Ти му завиждаш! Защото той има добро сърце, а ти не! Ти си чудовище! Аз обичам него! Само него!"

За пръв път казах, че обичам Ник. Започнах да си мисля за него, но веднага мислите ми бяха прекъснати от шамара, който получих от Бренън.
" Няма да споменаваш името му никога повече! Никога!"
Когато ми удари плесницата, забелязах, че на земята, до мен, беше изхвърчала вилицата. Тя можеше да ми послужи като оръжие, за да се измъкна от тук, само трябваше да се развържа.
" Виж... Аз не исках да те нараня. Никога не бих! Просто ме ядоса и си изпуснах нервите. Ще отида да ти направя нещо друго за ядене."

Веднага щом излезна от стаята, започнах да търкам въжето на ръба на стола. Не знаех колко време щеше да ми отнеме, но трябваше да се махна час по-скоро от това място. Силите ми бяха на привършване, но мисълта да се измъкна от тук ме поддържаше.
Изведнъж, чух как въжето изпука. Ръцете ми се отхлабиха и успях да ги измъкна. Чух, че Бренън идва и затова бързо грабнах вилицата. Нямах време да се скрия и затова седнах обратно на стола, като се престорих, че ръцете ми са вързани, и скрих прибора в ръкава си.
" Нося ти салата." приближи се към мен, Бренън.
" Ъм... Въжетата... Много ми стягат."
" О, веднага ще ги отхлабя."
Той остави купата със салатата върху празния стол и се приближи към мен. Аз стиснах здраво вилицата и усетих как сърцето ми започна да бие лудо. Щом Бренън застана зад мен, аз рязко се изправих и забих вилицата във врата му. Не можех да повярвам, че го бях направила, но не можех да стоя тук. Преди да излезна от малката стаичка, погледнах за последно към отпуснатото му тяло и към кръвта изтичаща се от него. Спомних си как до вчера се бяхме смяли, а днес аз го бях убила. Все пак ми беше приятел или поне го бях мислила за такъв, затова се върнах при тялото му и клекнах, за да проверя пулса му. Все още имаше, но беше много слаб. Изправих се и се насочих към вратата. Къщата сд оказа дървена, а двора й беше целия обрасъл с брашлян. Минах покрай растенията, образуващи арка и се озовах на пътя - прашен и покрит с чакъл. Нямаше табели, нито хора. Бях сама в пустоща.

Дано ви е било интересно.
Ако има грешки, по-късно ще ги оправя и ако искате може да оставите по някое мнение, затова дали ви харесва или не, и какво мислите. :)