Another Life - Друг Живот

Двайсет и седма глава

Разтърках очи и веднага щом ги отворих, видях къде се намирам и си спомних за вечерта, прекарана с Ник. Обърнах се към него и забелязах, че той все още спеше. Дори и заспал беше толкова красив. Леко се надигнах и го целунах по бузата, а той продължи да спи. Протегнах се към телефона му и видях, че беше 06:00 часа, затова реших все още да не го будя. Аз се облякох и излязох извън палатката, за да подишам чист въздух и да се поразходя. Докато вървях, чух някакъв шум - стъпки. Обърнах се рязко, но не видях никой, затова продължих да се движа по тясната пътечка. Преди да усетя, някой ме хвана и сложи ръка на устата ми. Обърна ме към себе си и с ужас погледнах в очите на Бренън. От врата му шуртеше кръв, както и от устата. Опита се да ми каже нещо, но вместо това, той се строполи върху мен. Аз видях кръвта по ръцете си, както и по дрехите си и изкрещях с всичка сила.
" Катарина...- чух познат глас, този на Ник. - Спокойно, беше само сън."
Аз продължавах да дишам тежко и да треперя. Погледнах към ръцете си, но те бяха чисти и нямаше нищо по тях. Ник хвана лицето ми в ръцете си и ме целуна по челото, след което ме прегърна. Постояхме така известно време, но по едно време аз се отдръпнах леко от него и го погледнах.
" Ник, аз съм виновна!"
" Не си. Всичко беше просто сън!"
" Напротив! Заради мен, Бренън сега се бори за живота си..."
" Ако не го беше сторила, той щеше... Забрави за станалото."
" Не мога, Ник. Дори този сън беше толкова реален..."
" Виж, знам, че това е много тежко за теб, но не можеш да живееш с тези кошмари цял живот. Поне се опитай да не мислиш за него. Става ли?"
Замислих се за секунда, но кимнах с глава и леко се усмихнах.
" Хайде да се оправим и да тръгваме, защото родителите ти ще се притеснят." заяви Ник.
" Добре."

Докато вървяхме по пътя за вкъщи, се сетих за белега, който бях забелязала, че Ник има и затова се обърнах към него.
" Ник?"
" Да?"
" Може ли да те попитам нещо?"
" Давай." усмихна ми се той.
" Снощи видях белег върху гърдите ти. Как си го получил?"
" Ъм... бях сигурно на... 14-15 години, когато го получих."
" Как се случи?"
" Може да сме изглеждали спокойно семейство, но зад стените на къщата се случваха толкова много неща. Баща ми... той не спираше да ме бие. Една вечер беше много пиян и започна да хвърля приборите от масата по мен. Една чаша се разби право в мен. И... от там получих белега."
" Ами майка ти? Не се ли е опитвала да го спре?"
" Как да го спре, като я беше страх от него. Той толкова пъти я е заплашвал. Дори няколко пъти се беше опитал да й посегне, но аз се намесвах и изяждах боя."
" Ник... това е ужасно."
" Няма нищо. Вече е минало. Сега ти си настоящето ми." заяви той и ме целуна.

Тъкмо отворихме входната врата, когато насреща застана майка ми.

" Ох, Слава Богу, Катарина. Мила, къде бяхте? Знаеш ли колко се изплаших като видях, че не си в стаята си."
" Спокойно, мамо. Ние... бяхме на разходка. Ник искаше да се разсея малко."
" О, това е много мило от твоя страна, Ник. И все пак, трябваше да кажете на някого."
" Съжалявам." заявих.
" Няма нищо, скъпа."

Щом се качихме на горния етаж, Ник се спря и се обърна към мен.
" Защо излъга майка си?"
" Не мога да й кажа просто така какво сме правили снощи."
" Защо не? Нали майките са за това - да им се споделя."
" Знам, но аз не мога така спокойно да й го заявя."
" Добре. Ти си знаеш. Влизам да се къпя, после ще видим."
Преди да влезна в стаята си, чух някой да ме вика. Обърнах се и видях подаващата се глава на Британи, зад вратата на стаята й. Аз се запътих към нея, леко объркана и щом стигнах до стаята, тя ме дръпна навътре и затвори вратата.
" Какво има?" попитах я.
" Как мислиш? - завъртя се в кръг и чак тогава забелязах изящната, червена рокля. - Добре ли ми стои?"
" Уау! Да!"
" Наистина ли?"
" Да! А за къде си се нагласила така?"
" Имам среща с едно много сладко момче. Казва се Джеръми, последна година, има кестенява коса и красиви, лешникови очи."
" Еха, май наистина го харесваш."
" Дааа! И то много! Мисля, че и той ме харесва, но ще видим." усмихна се широко, Британи.
" А, защо попита мен за съвет?"
" Защо не? Нали вече не сме 'врагове'..."
" Да, но... Нали имаш приятелки, защо не попита тях?"
" Те са тъпи и кухи и няма да ми кажат нищо по-различно, от това, че изглеждам зашеметяващо, което не е лъжа де."
" Тогава защо дружиш с тях?"
" Защото... Виж, може останалите да ме смятат за популярна, но освен София и Карла, нямам други приятелки. Останалите ме смятат за демон!"
" Виж, не искам да те обиждам, но ти сама си изградила това мнение за теб."
" Знам, но знаеш ли какво? Когато си в гимназия, не можеш да позволиш на хората да си мислят, че си добра и уязвима. Веднъж създадеш ли такова впечатление, винаги ще те взимат за стръв - както беше и ти. Малък урок от човек, който е бил тази стръв също."
" Ти?"
" Да, колкото и странно да звучи. Ще ти разкажа някой друг път, защото ще закъснея за срещата." заяви, Британи.
Тя се погледна в огледалото, пооправи малко косата си, взе си малката чантичка и се запъти към вратата. Преди да излезне, тя се спря и се насочи към мен, като ме прегърна силно.
" Благодаря ти!"
" За нищо." заявих, леко объркана от случващото се.

Е, дано ви е харесала главата. Отново доста я забавих, но нали знаете, бяха празници и имаше много храна, а тя не е за изпускане, така че...😂 Наистина се извинявам за чакането. Може би утре ще има нова глава, но ' може би'. 😂