Another Life - Друг Живот

Четвърта глава

Отворих и разтърках очите си. Взех очилата си и щом се огледах осъзнах, че бях в болничната стая и нищо от това, което се беше случило не беше сън, а реалност. Взех часовника си, който бях оставила на металното шкафче до леглото, и погледнах колко беше часът. Показваше 05:37, което беше обичайното ми време за ставане. Но сега не бях у дома и нямаше кой да ми казва в колко да стана, а и нямаше да ходя на училище. Легнах отново и се загледах в тавана. Какво ли щеше да стане като намерех родителите си? Как щях да им се представя и дали щяха да ме приемат... Ами ако имаха други деца и не искаха да ме приемат. Къде щях да отида тогава? Отблъснах тези мисли и се извих настрани, за да поспя още няколко минути.

" Госпожице... Госпожице!" чух, че някой ме викаше.
Веднага си отворих очите и се обърнах да видя кой ми говореше. Пред мен стоеше младо момиче, което ми се усмихваше. Беше облечено в бяла униформа, по която разбрах, че е медицинска сестра.
" Няма ли да ставате? Изпуснахте закуската, недейте да пропускате и обяда." усмихна ми се момичето.
" Изпуснала съм закуската? Но тя в колко часа беше?" попитах объркано и започнах с ръце да търся къде ми бяха очилата.
" В 8:00 часа."
" Но сега колко е?"
" 11:30."
" Моля? 11:30?! Но колко време съм спала."
" Два пъти идва сестра да ви провери, но вие спяхте. Системата си е свършила работата." заяви момичето и погледна към поставката на системата.
Тя видя отскубнатата трабичка и висящата игла, и ококори очи.
" Но какво... Какво е станало?"
" Ами...аз... Просто не успях да заспя с това нещо в ръката и го махнах."
" Но защо не повикахте някоя сестра. Така парите ви ще отидат на вятъра."
" Пари ли?"
" Е, по скоро на родителите ви. Ще трябва да заплатят такса за престоя. И между другото, обадихте ли им се вече?"
" Ъм... Не... Тоест да, обадих се. И аз не знаех, че трябва да плащам. А знаете ли колко ще ми струва?"
" Не, съжалявам. При всеки пациент е различно." обясни сестрата и излезна.

Щом станах, първо минах през тоалетната. След което отворих раницата си и извадих една тениска и шорти. Беше средата на май и навън беше доста топло. Когато забелязах портмонето, го извадих и преброих парите. Бяха ми останали £780. Определено щяха да ми стигнат.
Оправих леглото, подредих си малко нещата в раницата си, сложих я на гърба и излезнах от стаята, насочвайки се към регистратурата на първия етаж.
" Здравейте, искам да платя за престоя си."
" Кажете ми името си."
" Катарина МакДейв." казах и веднага се замислих за истинското си име, Пейдж Морисън.
" Сумата, която трябва да заплатите е £70."
Щом дадох парите се насочих към вратата и излезнах. След може би най-дългото спане през целия ми живот, бях много бодра и можех да вървя пеша без проблем. Тъкмо когато щях да тръгна се сетих, че всъщност не знаех на къде отивам. Това беше лошото, че в папката не даваха адрес. Замислих се, дали ако отидех в някоя компютърна зала, нямаше да намеря някаква информация за родителите си в Интернет. Спомних си, че един път от училище ни бяха завели в една такава зала, защото училищните компютри не работеха тогава.