Another Life - Друг Живот

Първа глава

" Катарина! Къде си? Ела тук! Колко пъти ти казах да измиеш съдовете и да изхвърлиш боклука?! Отделно, не си ми изгладила дрехите! Знаеш, че не мога да сложа нещо, което е намачкано. Защо, по дяволите, никога не ме слушаш?!"
" Казах ти, че си пишех домашната и не можех да свърша работата веднага."
" Домашни, домашни... Винаги домашни! Спри да се занимаваш с тези безполезни листове хартия, които няма да ти помогнат с нищо, само ще ти развинтят съзнанието, и направи, това което ти казах. Веднага!"
" Добре, мамо..."

Детството ми мина по този начин. Когато бях на четири години, аз, майка ми и баща ми живеехме в голяма къща, с красива градина, изпълнена с най-различни по вид и цвят, цветя, близо до Бостън. Бях щастлива до онзи прокълнат ден...
Беше Ноември, когато се случи. Спомням си, че нощта беше студена. Намирахме се в трапезарията. Майка ми сервираше вечерята, а баща ми й разказваше някакви вицове и тя не спираше да се смее. Аз си играех в ъгъла на стаята с няколко кукли, имитирайки, че ги храня. След това, имам само няколко останали, разпокъсани спомена. Майка ми крещеше с цяло гърло Помощ! Някой да помогне! Спомням си и червените ивици, издигащи се и поглъщащи всичко. Тогава не знаех, че това бяха пламъци. По едно време, вече бях на улицата, заедно с майка ми, поемайки всяка възможна капка въздух. Не помня частта, в която сме напуснали къщата. Хората стояха отстрани и наблюдаваха случващото се.
След този ден, всичко се промени и аз започнах другия си живот. Семейството ни остана само с двама члена. Баща ми умря онази нощ, опитвайки се да ме спаси от пламъците. Майка ми не успя за понесе загубата и мисълта, че той няма да се завърне повече и коренно се промени. От този ден, тя започна да ме обвинява да смъртта на баща ми, до днес. Никога, през всички тези години не я почувствах като своя майка. Щом татко почина, двете с нея се преместихме в къщата на сестра й - Леля Джес. Тя не беше заможна, защото и нейният мъж беше починал и затова тя е трябвало да се справя сама. Благодарение на нея започнах да ходя на училище като нормалните деца... Е, не толкова нормално. Леля Джес беше близка приятелка с директорката - Г-жа Джоунс и тя направи така, че да уча безплатно, без да се налага да плащам за обучението си. В очите на останалите ученици, винаги бях тази, която е убила баща си и тази, която няма нови, бутикови дрехи, IPhone или пък IPad.
Дори не ми е позволено да обичам. Има едно момче, Джордън. Той е толкова красив и добър. Капитан на футболния отбор, високи оценки, възпитан и определено не за мен. Момичето със светла кожа, почти бяла, кестенява коса и сини очи, скрити зад дебелите стъкла на очилата ми. Можех само да си мечтая да съм като останалите момичета - модерна, да имам най-новите и оригинални, дизайнерски дрехи, да бъда забележима, не само да ми се подиграват.

Когато свърших всичката работа, която майка ми ме беше накарала да направя, се качих в стаята си. Е, не беше стая, каквато повечето хора си представят, че трябва да изглежда една момичешка стая. До стената беше поставено, старо, пружинено легло и покрито с чаршафи, пълни с кръпки. В другия край на стаята имаше дървен гардероб, дъното на който беше пробито, огледало поставено на стената, шкаф до леглото, върху който имаше една лампа и до нея снимка. На нея бяхме аз, татко и мама, усмихнати и прегърнати - типична семейна снимка. Тя беше единственото нещо останало след пожара. Ако не беше тази снимка, досега щях да съм забравила лицето на баща ми - съвършената форма на лицето му, черната, къдрава коса и тъмните кафяви очи.

" Катарина, миличка. Какво си правиш?" попита леля ми и застана до мен.
" Нищо. Тъкмо се готвех да си лягам."
" Но още е 20:00 часа. Добре ли си? Не ми казвай, че си болна."
" Не. Добре съм. Просто съм малко изморена и искам да си почина."
" Сестра ми, нали? Отново те е накарала да свършиш цялата работа. Не мога да разбера защо го прави. Ти не си прислужница тук. Ще говоря с нея."
" Не! Моля те, недей. Не искам отново да се карате заради мен."
" Но не можеш да продължаваш така. Не е редно. Прекалено си млада, за да вършиш тази тежка работа."
" Не се тревожи, Джес. Мога да се справя. А и не смятам да й се подчинявам вечно."
" Силното ми момиче. - прегърна ме леля. Ще ти донеса нещо да хапнеш, за да не си легнеш с празен стомах."
" Преди да се кача в стаята, ядох малко."
" Добре, тогава. Ще те оставя да си поспиш. Лека, миличка." заяви Джес и ме целуна по челото, след което излезна.

Облякох си пижамата - стара, изпокъсана тениска и клин. Легнах върху леглото и се загледах в тавана. Почти всяка вечер стоях така за известно време, мислейки си за най-различни неща. Едно от тях постоянно ми се въртеше в главата - какъв ли щеше да е животът ми, ако този пожар преди 13 години не се беше случил. Живот, който най-вероятно никога няма да имам.

Това беше първата глава! Дано ви е харесала! Искам да благодаря на steladesi за страхотната корица! 😍
Ще качвам нови глави на всеки два дена! ххх