Аз съм Парис Монтгомъри. Търся госпожа Стайлс.- казах уверено, а мълчание ме посрещна от отсрещната страна на слушалката.
Започнах да хапя устни и кръвта във вените ми се смрази при мисълта, че може да съм объркала номера. Не. Не е възможно. Взех го от телефонния указател на Хари. Верен е със сигурност. Може номера да е сменен... Не, нямаше такава опция.
- Аз съм Ани Робъртс...- каза жената от слушалката след дълга пауза. Сърцето ми прескочи удар и издишах тихо. Жената направи още една пауза и продължи- Но преди 5 години бях Стайлс.
"Попадение за Монтгомъри, дами и господа!"- помислих си аз и бръмбарите в мозъка ми станаха на крака и ми заръкопляскаха.
- Приятно ми е.- казах аз
- Защо ме търсите госпожице?
- Ами разбрах, че сте майката на Хари...- прехапах устни притеснено и погледнах към часовника,- а аз съм неговата приятелка.
- Момент... Хари има постоянна приятелка?- попита с учудване в гласа жената.
- Да... И исках да се запознаем. Затова Ви се обадих.
- О, наистина?
- Да... Бих искала да се видим някой ден, ако имате възможност...
- Имаш огромен късмет, миличка. Тази седмица съм по работа в Лондон и ще можем да се срещнем.
- От къде знаехте, че съм от Лондон?- ахнах аз
- Хари се премести да живее там и предположих, че си от там.
- Имате много добра логика. Утре удобно ли ви е?
- Да. Кажи в колко?
- В 16, в Старбъкс кафене, на Гриин лайнс N° 13?
- Добре. Само можете ли да ми кажете името си отново?
- Парис Монтгомъри. Утре ще ви се обадя пак, за да се намерим.
- Няма проблеми. Приятна вечер госпожице.
- Приятна вечер и на вас госпожо...
- Робъртс.- засмя се тя
- Да, Робъртс.- засмях се засрамено и побързах да затворя, преди да съм изръсила поредната глупост- До чуване.
Затворих телефона и издишах облекчено. Първата стъпка от плана ми беше завършена. Оставаха стъпка две и подстъпката й, но те щяха да се случат утре сутринта.
Погледнах към часовника над входната врата и изпаднах в ужас. Оставаха ми пет минути за автобуса, а спирката ми беше на десет минути спринт. Скочих от мястото си и набързо навлякох един суичър с качулка. Везех телефона, слушалките си и сака за тренировки и изхвърчах от къщата. Върнах се, за да заключа, след което напрегнах всички сили и се затичах към спирката, въпреки поговорката "След мъж и автобус, не се тича."
(...)
Лекциите ми по медицина приключиха и побързах да се изстрелям от университета. Докато вървях към вратите на изхода писах съобщение на Хари, с което го канех в кафенето, където ме чакаше майка му. Момчето ми върна съобщение с положителен отговор и много целувки.
Втора стъпка- изпълнена.
Излязох от училището с подскоци и щастливи тананикания. Вървейки бавно по алеята в градината на университета, пребърквах телефонния си указател и търсех номера на Найл. Намерих го и побързах да го набера. Прилепих устройството до ухото си и зачаках приятелчето ми да вдигне. Огледах небето по което плаваха малки облачета, но въпреки това слънцето печеше и из въздуха се разнасяше миризмата на пролет. Все пак наближаваше март.
- Ало?- гласът на русокосият ме стресна и извади от мислите ми.
- А, Найл, здравей!
Започнах да убеждавам момчето да дойде и да ме вземе от спирката на университета, изтъквайки причината, че е много топло и не ми се чака автобус, а русокосият реши да се прави на недостъпен и да увърта как бил много далеч. Обаче всичко се промени, след като споменах, че ако дойде да ме вземе ще получи награда и изведнъж той се намери на пет минути път от университета. Двамата си казахме чао и затворих телефона. Прибрах го в раницата си и въздъхнах облекчено. Подстъпка едно е изпълнена. Планът ми вървеше по вода. Облякох коженото си яке и заподскачах щастливо към спирката, където щеше да ме чака Найл.
Пет минути по- късно на спирката спря големият сив Мерцедес на ирландеца. Момчето слезе от колата и дойде до мен, за да ме прегърне.
- Много си красива, Парис!- възкликна Хоран и ме огледа.
- Благодаря!- засмях се засрямено аз и усетих как се изчервявам.
- Хайде, скачай вътре!- усмихна се синеокият и отвори вратата на колата. Усмихнах се и се качих в колата, а Найл заобиколи и зае мястото до мен.
- Е, към вас ли да карам?- попита той и запали двигателя.
- Не. Към Старбъкс на Гриин лайнс, 13.- отговорих и оставих чантата си на задната седалка.
- Защо, ако смея да попитам?
- Ами, защото...- засмях се аз и започнах въодушавено да разказвам какво съм направила вчера и какъв е планът ми, а превозното сридство потегли.
- Русокоското изслуша целият ми разказ и когато приключих, той попита:
- Ти луда ли си?
- Защо да съм луда?- вдигнах вежди
- Защото не си сигурна, че той иска да я види.- обясни момчето и спря колата близо до кафенето. От мястото ни се виждаше всичко, случващо се вътре.
- Сигурна съм. Той ми каза така.
- Добре да видим тогава.- вдигна рамене момчето.
Обадих се на майката на Хари и тя ми каза къде е седнала, за да мога да я намеря по- лесно. Две минути по- късно видях и Стайлс, който се задаваше от обратната страна на улицата. Пресече улицата и влезе в кафенето. Телефонът ми иззвъня и се обърнах към Найл. Намигнах му и вдигнах, включвайки къдрокоското на високоговорител.
- Къде си?- попита той- Защо не те виждам?
- На най- крайната маса, точно до прозореца. Обърни се и ще ме видиш.- подсмихнах се аз, а момчето се обърна към мястото, към което го упътих.
- Ама Парис... О, боже мой!
- Приятно!- засмях се леко и затворих.
Въздъхнах облекчено и се загледах в разиграващата се сценка. Къдрьото претича до масата и когато майка му го забеляза, тя стана и го прегърна силно. Двамата се задържаха в пет минутна дълга прегръдка, след която едно момиче с дълга до средата на гърба, червена коса се изправи и се метна на врата на Харолд. Предположих, че това е сестра му. Тримата седнаха на масата и видях как Стайлс се огледа наоколо, след което започна разговор с двете жени.
Обърнах се към Найл, който се усмихваше, а в крайчеца на окото му имаше една сълзичка. Е, явно и той се разчувства от събирането на семейството. Усмихнах се леко и погалих косата му, а ирландецът се засмя засрамено и избърса сълзите си.
- Беше права, че трябва да се съберат.- каза той и се прокашля.
- Да... Аз винаги съм права, дори и да съм седнала.- засмях се, разчупвайки прочувствената обстановка.
- А сега на къде?- попита Хоран и запали двигателя.
- Към мола, за да си получиш наградата и после на тренировки- заявих аз и погледнах за последно към масата на която седеше семейството. Зеленоочкото грееше от щастие. Усмихнах се и отметнах доволно коса, след което потеглихме към мола.
(...)
На следващата сутрин трябваше да ставам рано. Алармата на телефона ми иззвъня и ме извади от сладкия сън, в който бях потънала. Размърдах се леко и лениво се надигнах от леглото. Протегнах ръката си и спрях досадният звук, пронизващ мозъка ми. Премигнах няколко пъти, за да се разбудя, след което разроших косата си и станах от леглото. С бавни крачки отидох в банята и застанах пред мивката. Вчера беше страхотен ден. Събрах Хаз със семейството му, а после с Найл отидохме в мола и се забавлявахме като малки дечица, докато не дойде време за тренировката ми. Ъх, тренировката... След нея рамото ми и коляното ми бяха белязани с огромни лилави синини, които дори при допира от плат ме караха да примирам от болка.
Съблякох дрехите си и огледах синината на рамото ми в огледалото. Ужасно! Пуснах душа и се мушнах под горещата вода. При първоначарният допир на водата с кожата ми цялата настръхнах, но в последствие усетих как всеки мой мускул се отпуска и болките от тренировката преминават.
Приключих със сутрешното си къпане и се върнах в стаята, за да се облека. Извадих бял потник и черна поличка и ги хвърлих на леглото. Навън имаше облаци и даже можеше да завали, но зад облаците тайно се прокрадваха слънчеви лъчи и осветяваха улицата. Обух един телесен чорапогащник, нахлузих черни боксерки върху него, след това сложих и поличката, а в нея запретнах потника си. Сресах косата си и я сплетох на рибена кост, след което сложих бижута по себе си.
Взех телефона си и слязох на долния етаж, за да си направя кафе. Раницата ми още от предишната вечер стоеше на дивана, пълна с учебниците по психология и чакаше да дойде време за училище. Отидох в кухнята и заредих кафеварката с кафе и извадих термочашата си. Телефонът ми избръмча и получих съобщение.
Хари: Добро утро, принцесо! ♥
Усминах се и написах:
Добро утро, принце! ♥
Хари: Скъпа, днес до колко си на лекции?
Аз: До 12. Защо?
Хари: Лиам ще те вземе след лекциите и ще те закара на едно място.
Аз: Ъх, пак ли?
Хари: Целувки скъпа! Приятен ден!
Той сериозно ли прекрати разговора ни? Ъх, това все пак е Хари, той винаги има някаква изненада за мен. Ах, обичам го!
Кафето ми стана готово и го пресипах в термочашата си, смесвайки го с малко мляко и какао, за вкус. Затворих капака на чашата и отпих от съдържанието й. Получих си дозата енергия, стигаща за десет минути и побързах да отида в хола и да си взема нещата. Облякох коженото си яке и излязох от къщата. Оставаха ми около 15 минути до автобуса, което значеше, че мога да ходя спокойно до спирката.
Навън беше доста тихо. Отвреме на време минаваше по някоя и друга кола, а хора по улицата почти нямаше. В парка тук- таме се виждаше по някое момиче или мъж, който си прави сутрешната тренировка- джогинг из парка. Замислих се дали не можех да хвана автобуса си от спирката, която е отвъд парка. И без това минаваше от там и щях да убия време, вместо да вися на спирката в чакане на превозното средство и пиене на кафе.
Спрях пред пешеходната пътека, огледах се и пресякох от другата страна на улицата. Влязох в парка и започнах да ходя бавно по най- пряката пътечка, водеща към изхода му. Ако имах повече време щях да го обиколя целия, но тази дейност щеше да остане някъде по- назад в плановете ми.
Докато ходех бавно из парка, пиех кафето си и се радвах на раззеленяващите се дървета очите ми попаднаха на позната фигура. Човекът, който забелязах доста приличаше на Луи. Той беше облечен в тъмносин анцуг и тичаше към изхода на парка. Точно между двете железни врати, фигурата спря и се заговори с друг човек. Свих по алеята и забавих още повече хода си, защото предположих, че ако ме видят ще си помислят, че ги следя. Въпреки че, това от части беше вярно...
Приближавайки се, все повече и повече осъзнавах, че това наистина е Луи, а човекът, който говореше с него, също ми беше познат. О, да това беше онзи, който се скара на Хари, че ме беше завел във фитнеса му... Ро... Роман! Да, точно така се казваше! Мъжът подаде някаква пачка с пари на Томлинсън и се здрависаха, след което си тръгна. Момчето прибра парите в джоба си и се обърна назад, срещайки по случайност погледа си с моя. Нямаше какво да направя, трябваше да го поздравя и да го заговоря, колкото и да не исках. Всъщност никой не ме задължаваше да го правя, като изключим доброто ми възпитание, на което бях научена.
Синеокият преглътна тежко и двамата се приближихме един към друг. А дали не може да избегна разговора с оправданието за автобуса и часа. И без това ми оставаха около две минути до превозното средство. Но спирката беше точно пред входа и можех да изтичам по всяко време, виждайки автобуса си. И въпреки всичкото колебание заговорих момчето.
- Здравей Луи!- казах - Не сме се виждали отдавна.
- Да.- кимна Томлинсън - Какво правиш тук?
- Вървя към спирката си. - отговорих леко троснато. Сякаш не беше очевадно какво правя! Студените му сини очи обходиха тялото ми и накрая се сключиха с моите.
- Хубаво. Приятен ден!- каза хладнокръвно синеокият и се затича изблъсквайки ме с рамото си от пътя си. Какво му ставаше на това момче?!
Въздъхнах и тръгнах към спирката, като в същия момент видях автобуса да отваря врати пред нея. Затичах се и точно преди да тръне, аз скочих вътре.
(...)
Дългите четири часови лекции по психология приключиха, но аз се чувствах сякаш не съм била там през цялото време. Да, записвах всичко каквото кажеше лектора, подчертавах в учебника, но ъх... Мислите ми все бяха в Луи и губото му държание днес. Защо подяволите изведнъж започна да се държи така идиотски с мен. Спомням си, че преди бяхме много близки.
Вървейки към изхода на голямата сграда, мозъкът ми непрекъснато циклеше на едно и също място и не бях усетила кога съм излязла отвън. Разбрах го чак когато крака ми стъпи на едно от стъпалата и токчето на обувката ми поднесе, та едва не се пребих.
Премигнах няколко пъти, връщайки се към реалността. Погледнах пред себе си и съзрях Лиам, който тропаше нервно с крак и пушеше, в чакане на моя милост. Токчетата ми заудряха по мраморните стълби и заслизах по тях, а момчето се обърна. В началото Пейн се сепна, след което бързо се окопити и хвърли недоизпушената си цигара на земята. Стъпка я и я изрита под последното стъпало, така че да заличи следите й. Спрях пред него и казах:
- Нали знаеш, че в района на университета не се разрешава пушенето?
- Точно поради тази причина заличих следите.- усмихна се момчето и ми подаде ръка- Тръгваме ли мадам? Господин Стайлс, Ви очаква.
- Може ли да прескочим формалностите и да преминем на "ти"?-вдигнах вежди и се засмях.
- Принципно да, но аз се изживявам на ваш шофьор в момента, така че... След мен, моля.
Засмях се и хванах ръката на приятеля си, а той ме поведе към колата си. Излязохме от градинката на университета и спряхме пред спортно черно BMW. Лиам отвори вратата ми и взе чантата от рамото ми.
- Знаете ли, че сте изключително красива днес, госпожице Монтгомъри?- отбеляза той преди да се кача.
- Всичко идва от светлината господин Пейн. И все пак, благодаря за комплимента.- усмихнах се аз и влязох във возилото. Пейн заобиколи и се настани на шофьорското място до мен, след което запали двигателя и погледна към мен.
- Вие винаги сте красива, госпожице Монтгомъри.
Двамата се засмяхме и колата потегли в непозната за мен посока.
VOCÊ ESTÁ LENDO
The Dark Side Of You (Book 2)
FanficДали любовта е по- силна от времето, или всичко бива заличено, след раздялата? Дали една среща може да върне старите чувства, ако те са напълно изчезнали? А може би това е само една заблуда на мозъка. Може би дълбоко в сърцето на госпожица Монтгомър...
