The Dark Side Of You (Book 2)

Chapter 8- "Момичето на Хари"

На практика цяла нощ не бях спала. Тъкмо се унасях и започвах да сънувам кошмари свързани с Хари. Събуждах се потна и задушаваща се. Може би твърде навътре бях приела неговото състояние. Последният път, когато се събудих беше в 6:45 и повече не можах да заспя. Станах от леглото си отидох в банята. Застанах пред огледалото, където ме срещна образа на изморено момиче, с подути от безсъние очи и цепната устна. Измих лицето си, за да се освежа, след което огледах рошавата си и мазна коса. Съблякох дрехите си, пуснах душа и се мушнах под струята вода, оставяйки я да пронизва тялото ми. Ох, най- сетне малко спокойствие.
   Докато се къпех си спомних за разговора ми с Хари преди да заспя. Защо го нарекох Хаз? Когато бяхме на вилата му, в неговата стая, точно над леглото, в което той е спал, пишеше "Малкият Хаз". Явно така са го наричали родителите му, но дали ако аз го нарека така няма да се ядоса, защото съм засегнала рани  от миналото. На практика аз не познавах въобще Хари. Не занех нищо за него, за миналото му, за родителите му. Знаех само истории от близките 5 години, в които той е бил лошо момче и е правил какви ли не неща- убивал хора, използвал момичетата и т.н и т.н. Познавах родителите му и сестра му от снимки, но не знаех дали подържа връзка с тях и дали са още живи. Естествено надявах се да са, но всичко можеше да се очаква. Явно и темата за момичетата на Хари, също не му харесва, защото вчера когато я подхванах той се ядоса. Настроенията му се променяха адски бързо, но откакто го познавам забелязвам някаква малка промяна в държанието му. Когато се запознахме той можеше да ме смели от бой и ме гледаше със злоба в очите, но последните няколко месеца той сякаш омекна. Виждам усмивката му по- често, а ако някой друг ме доближеше той започваше да ревнува... Дали пък не бе загубил нашата игра на чувства, но не си признаваше? Хм, а може би просто беше такъв... Хамелеон.
   Спрях душа и изстисках мократа си коса. Нахлузих халата върху тялото си и увих кърпа около косата си. Излязох от банята и отидох в стаята си. Пребърках набързо гардероба си и реших да се облека направо за излизането ми в девет. Оказа се, че всичките ми чифтове дънки са за пране, затова трябваше да облека рокля. Извадих дебел черен чорапогащник и рокля от червено кадифе, до коляното, с дълъг ръкав. Оставих дрехите на леглото, след което застанах пред огледалото и изсуших косата си. Когато приключих със сешуара облякох набързо приготвените дрехи и сложих обици, дълго колие, любимите ми гривни с камъни и часовник. Пръснах си малко парфюм и нанесох спирала по миглите си. Намазах гланц върху устните си и погледнах часовника, който показваше 8:35. Леле времето минаваше бързо. Имах по- малко от половин час докато Луи дойдеше. Извадих от гардероба си една малка кафява чантичка и мушнах в нея ключовете и портмонето си. Взех телефона си от нощното шкафче и го включих, след което слязох на долния етаж. Оставих чантата и телефона на масата и тръгнах към кухнята, но позвъняване на вратата ми ме спря. Звъненето бе последвано от ужесточено тропане и подвикване. Извъртях очи и отидох да отворя. На прага ми изникна ухиленият Луи, който се хвърли на врата ми и ме стисна толкова силно, че изкара въздуха ми.
-          Добро утро, Пи!
-          Добро... утро...- казах едва, едва, защото не можех да дишам.- М-може ли да ме пуснеш?
-          Опа.- засмя се момчето и се отдели от мен.- Силно ли те стиснах?
-          Мъничко...- отговорих и изпуках гърба си.
-          Съжалявам.- почеса се притеснително по врата синеокият.
-          Ърм... Искаш ли да влезеш?- попитах и отстъпих леко в страни, за да му направя място.- Малко си подранил.
-          Не благодаря.- поклати глава Томлинсън- Хари ми изпрати съобщение да минем през апартамента му и да вземем дрехи. Днес го изписват.
-          Днес?!- ахнах- Не е ли малко рано? Няма и седмица от операцията.
-          И аз реагирах така, но той ми каза, че ще ни обясни по- късно.- обясни синеокият, а аз кимнах.- Трябва да тръгваме. Така че, обличай се и да побързаме.
   Отново кимнах и се насочих към закачалката. Набързо нахлузих ботушите си и облякох топлото червено палтото, след което взех чантичката си и тръгнах да излизам, но Луи ме спря и ми напомни да си сложа шапка. Нахлупих баретата си и нахлузих кожените черни ръкавици и щом бях изцяло екипирана излязох от къщата и заключих след себе си. Последвах Томлинсън до огромното му черно BMW и се качих в него. Момчето ми подаде една чаша топло кафе и потеглихме.
(...)
    Колата спря пред познатата ми огромна сграда. Двамата със синеокия слязохме от возилото и влязохме в блока. Минахме незабележимо покрай портиера и се качихме в асансьора. Приятелят ми натисна копчето за шестнадесетия етаж и започнахме да се изкачваме нагоре. Машината спря на избрания от нас етаж и разтвори вратите си. Луи се огледа и двамата тръгнахме по дълъг и тесен сив коридор, наподобяващ тези в болниците.
-          Сто шейсет и девети.- спомних си аз номера на апартамента от последното ми идване и спрях пред огромна сива врата. Момчето също спря и се обърна бавно. Погледна ме с учудване и попита:
-          Ти пък от къде знаеш?
-          Била съм тук и преди...- вдигнах рамене и се усмихнах притеснено. Синеокият кимна и се приближи до мен. Извади от задния джоб на дънките си ключове и вкара един от тях в ключалката на вратата. Завъртя го и отключи. Двамата влязохме и се огледахме. Не бях идвала тук отдавна, но нищо не се бе променило. Черният под бе все така излъскан, бялото пияно все още стоеше там в ъгъла на апартамента... Всичко си беше на мястото.
-          Събуй си обувките!- заповяда Луи- Стаята му е на втория етаж. Вземи му някакви дрехи и побързай, защото имаме десет минути.
    Не се поинтересувах защо имах само 10 минути, просто кимнах и се затичах по стълбите нагоре. Отворих единствената врата която видах на втория етаж и попаднах в огромна стая с бели тапети и големи прозорци. Леглото бе огромно и черно, вратите на гардероба бяха също черни и високи от тавана до пода. Телевизорът- черна плазма, вградена в стената контрастираше с белия тапет, а белите нощни шкафчета от двете страни на леглото сякаш също създаваха илюзията за контраст. Всичко беше в нюанси на черно и бяло. Тези два цвята водеха война в целия апартамент на Хари. Подът беше бял паркет (да си призная за първи път виждах такъв) и нямаше килим.
   Бавно прекосих стаята и спрях пред гардероба. Плъзнах вратата и пред мен се откри подреден гардероб с много дрехи. Ризи- късоръкавни, дългоръкавни, в различни цветове висяха на закачалки и пълнеха огромния гардероб. В дъното бяха наредени различни връхни дрехи- суичъри, якета, палта... Приличаше на магазин. Най- отгоре имаше рафт с две, три шапки и сакове, а под закачените дрехи- рафт с панталони. Преобладаваха черните и тъмносините дънки и имаше може би около два, три чифта сиви. Спортните шорти и анцузите бяха прилежно сгънати и стояха редом до тениските и пуловерите. Под този рафт имаше наколко чекмеджета с бельо и кърпи, а на пода различни чифтове кецове и боти. Хари беше по- подреден и от мен, това беше доста странен факт.
    Надигнах се на пръсти, но не можах да достигна най- горния рафт където бяха наредени саковете. Протегнах се и напипах дръжката на една от чантите. Сграбчих я и я издърпах, хвърляйки я на земята. Заедно със сака падна и една малка правоъгълна кутия, наподобяваща куфарче. Вдигнах я и я огледах. Имаше код, с който да се отвори, затова предпочетох вместо да се опитвам да го разгадая да върна куфарчето на мястото му.
   Заех се с подреждането на дрехите за Хари. Набързо прибрах в сака първият анцуг, който грабнах, черна тениска и суичър и затворих гардероба. Взех сака и го метнах на рамо, след което се затичах и излязох от спалнята. Слязох бързо по стълбите и спрях точно пред Луи, който ме чакаше на първия етаж, подпрял се на вратата и тропащ нервно с крак. Когато ме видя той извъртя очи и каза:
-          Най- сетне! Минаха повече от десет минути.
-          Съжалявам. Посто трябваше да се ориентирам в тази мега подредена стая.- обясних докато обувах ботушите си.
-          Готова ли си?- попита ме нервно момчето, когато се изправих, а аз кимнах.- Хайде, побързай! Нямаме време за губене!- подкани ме Томлинсън и взе сака от рамото ми.
    Двамата излязохме от апартамента на Стайлс и след като синеокият заключи се затичахме по коридора. Този път не изчакахме асансьора и слязохме шестнадесет етажа надолу. Минахме през фоаето и излязохме от жилищния блок. Качихме се в колата, Луи запали и секунда по- късно се движехме с бясна скорост към болницата.
(...)
     Спряхме пред болницата и аз си отдъхнах. Томлинсън се изживяваше на пилот от Формула 1 и караше през целия път с бясна скорост. Не можех да повярвам, че толкова огромна кола като BMW можеше да вдигне толкова висока скорост. Косите ми се изправиха от прекараните 15 минути в тази кола.
-          Едно знам със сигурност.- казах аз когато слязох от возилото.- Следващия път, когато се возя с теб ще си нося пликче за повръщане... Или най- добре няма да се качвам в колата ти.
-          Хайде, хайде, можеше и по- бързо.- отговори ми момчето.- Заради твойто "Боже, намали!" карах само със 130.
-          И това е много за в градски условия.- измърморих под носа си и двамата влязохме в сградата.
   Минахме през кафенето и взехме донът с шоколад и лате за къдрокоското. Томлинсън взе закуската и се насочихме към асансьорите, където очаквахме да има голяма опашка. Тъкмо една от машините разтвори вратите си и двамата с приятелчето ми побързахме да се качим в нея, защото беше напълно празна. Натиснах копчето за петия етаж и се огледах. В кабината имаше огледало, затова се обърнах и започнах да се контя. Оправих леко косата си, пригладих палтото си и подръпнах края на роклята си. Почистих черните топчета от спирала под очите ми и извадих от чантичката си гланц за устни. Намазах малко на устата си и потупах бузите си, след което размазах  гланца между устните си. Прибрах малката тубичка в чантата си и погледнах към Луи, който следеше движенията ми с отвратена физиономия на лицето.
-          Защо е тази физиономия, сякаш си лапнал лимон.- попитах и отново се погледнах в огледалото.
-          Някой май много се гласи, за да влезе в нечия стая.- каза Томлинсън и присви очи. Асансьорът спря на петия етаж и вратите се отвориха.
-          Контенето е част от женската природа.- отговорих аз, като отметнах победоносно коса и излязох от кабината. Синеокият ме последва и двамата се насочихме към стаята на Хари.
    В коридора беше тихо и звукът от токчетата ми отекваше из него. Спряхме пред стаята с номер 503 и придружителят ми ми подаде сака с дрехите и закуската. Той ме избута в стаята и каза, че ще ме чака отпред и затръшна вратата след мен.
   Стайлс лежеше в леглото си и спеше. Приближих се с бавни стъпки и седнах на столчето до леглото. Поставих на земята сака, а на нощното шкафче- пликчето със закуската и чашата с кафе. Съблякох палтото си, след което се облегнах на стола и се вгледах в спящия ангел. Гърдите му бавно се повдигаха и спускаха, дишането му бе равномерно, а дългите му мигли леко потрепваха. Тихо мъркане се чу от страна на къдрокосия и аз побързах да се отдръпна от него. Той бавно разтвори очи и премигна няколко пъти, за да фокусира. Когато ме видя се усмихна по онзи чаровен начин и проговори сънено:
-          Добро утро, бебе!
-          Добро утро, Хари!- поздравих го и зачоплих нервно лака на ноктите си.- Аз... Не исках да те будя...
-          Няма нищо, слънце.- прекъсна ме зеленоокият и облиза устните си.- Радвам се, че ме събуди ти, а не отново пак онази дебела санитарка. Сутринта преди визитацията в стаята влезе тя. Нямаш си на представа колко плашеща беше. Има една огромна брадавица на носа си.- обясни Хари, а аз се разсмях.- Единият й зъб стърчи и мирише на пор. Ужасно е! Поне ти миришеш на парфюм и не приличаш на трол.
-          И също така ти нося и закуска.- засмях се аз и му подадох донъта и кафето.
-          Ооо донът с много шоколад! Обожавам! Писна ми от тези кашички, които ми даваха.- очите на приятелят ми блеснаха, обаче преди да захапе поничката, той погледна към мен и попита:- Закусвала ли си?
-          Да, естествено.- излъгах аз, а момчето ме погледна строго.
-          Лъжеш ме!- изръмжа зеленоокият, а аз започнах притеснено да си играя с гривните на ръката си.
-          Не те лъжа.- възпротивих се аз. Определено ме хвана на тясно.
-          Играеш си с гривните, изчерви се и очите ти шарят из стаята. Правиш същото когато се притесниш, но тогава гледаш в земята, съответно сега ме лъжеш.- анализира къдрокоското и разчупи поничката, като ми подаде едната половина.- Вземи. От половинка нищо няма да стане.
-          Но аз не съм гладна.- опитах се да откажа апетитно изглеждащата поничка, въпреки че стомахът ми пееше опера. Не можах да устоя на строгия погглед на момчето, затова захапах донъта и измърках от удоволствие.
    Изядохме закуската си в пълна тишина. Муцуната на Стайлс беше цялата в пудра захар и шоколад. Когато го видях започнах да се смея и с една салфетка почистих устата му, а той ме придърпа към себе си и ме целуна. Отделихме се от кратката, сладка целувка и подадох кафето на зеленоокия. Докато го пиеше, той започна да ме разпитва защо вчера съм го нарекла Хаз. Разказах му какво съм видяла и се надявах да не съм го ядосала, но той ми каза че не са го наричали така от близо пет години и че обичал този прякор. Настъпи около две минутна неудобна тишна.
-          Носиш ли ми дрехи?- попита момчето и отпи от кафето си.
-          Д-да... Ето.- подадох му сака и се усмихнах.
-          Добре ще се преоблека и ще тръгваме. Нямам намерение да оставам и минуна повече тук. Преди час ме изписаха. Казаха, че няма смисъл един месец да седя в болница и мога да се върна вкъщи.- обсни Стайлс и извади патерици, които бяха подпряни до леглото.- Виж, даже ми дадоха и патерици!
-          Това е супер! Ще изляза, за да се облечеш.
-          Не е нужно. Не ме е срам от теб.- усмихна се момчето и в очите му  сякаш пламнаха огънчета.
-          П-предпочитам да изляза.- казах аз и тръгнах към вратата.
-          -Нима ще ме оставиш сам. Ами ако падна и се ударя?-спря ме зеленоокият, а аз се обърнах към него и го погледнах  учудено. Усмивката не слизаше от лицето му и даже ми намигна.
-          Ъх, голям си манипулатор.- извъртях очи аз и се върнах на стола си.- Тогава ще прикрия очи.
     Къдрокосият вдигна рамене и се обърна с гръб към мен. Аз сложих ръце пред очите си, но нещо в мен ме караше да гледам приятелят си как се проеблича. Разтворих пръсти и през тях се вгледах в него. Той махна болничната нощница, с която беше облечен и остана само по боксерки. Гърбът му беше изписан и си личеше, че често е във фитнес залата. Мускулите му се стегнаха от студа, който докосна кожата му, когато остана без дрехи и кожата му настръхна. Той бързо намери тениската в сака си и я облече. Двете минути наслада свършиха и махнах ръцете от очите си. Хари обу бързо анцуга си, след което облече суичъра и се изправи с помоща на патериците. Обърна се към мен и ахна:
-          Гледа ме през цялото време, нали?
-          Въобще, не.- отговорих аз и станах от мястото си.
-          Да бе, повярвах ти.- засмя се момчето.- Би ли ми подала палтото от закачалката?
-          Разбира се.- отидох до закачалката и взех палтото на приятеля си. Подадох му го и взех сака. Сложих чантата на рамо и двамата излязохме от стаята.
   Луи стана от пейката, на която седеше и ни огледа подозрително от глава до пети. Направи ни знак да го последваме и даже не поздрави Хари. Хм, странно. Тримата слязохме с ансьора на първия етаж, след което излязохме от болницата. Помогнах на зеленоокият да се качи в колата и седнах на задната седалка до него. Возилото потегли и двадесет минути по- късно бяхме в апартамента на Стайлс и по- точно в стаята му. Томлинсън ни остави сами и си тръгна, а аз се чувствах длъжна да стоя в стаята при къдрокоското. Той лежеше на леглото, докато аз се шляех безцелно из стаята и убивах времето си. И двамата мълчахме и в помещението се чуваха само стъпките на босите ми крачета. Момчето разглеждаше нещо в телефона си и аз се чувствах някак ненужна в цялата тази обстановка.
-          Ще отида да си налея вода.- прекъснах тишината аз и тръгнах към вратата.
-          Чакай!- спря ме Хари.- Ела тук.
-          Моля?- обърнах се аз и го поледнах.
-          Ела до мен.- той потупа празното място на леглото до него и се усмихна.
    С бавни крачки се приближих до момчето и седнах на края на леглото. Не исках да лягам до него. Нещо в мен ми казаваше да си тръгвам и въобще да не оставам, защото имам по- важна работа от това да си мълча с един луд, който си счупи крака заради собствения си мозък.
-          Какво?- попитах.
-          Държиш се странно. Забелязах, че в колата се беше свила в единия край, а сега си седнала на ръба на леглото, сякаш ще те изям.- обясни зеленоокият- Ще ми кажеш ли какво има?
-          Нищо ми няма, Хари.- отговорих аз и се опитах да стана, но Стайлс хвана ръката ми и ме спря.
-          Има ти нещо. Изглеждаш изморена и непрекъснато хапеш устната си.
-          Престани да се опитваш да ме анализираш.- ядосах се аз и станах от леглото.
    Излязох с бързи стъпки от стаята и слязох в кухнята. Налях си чаша вода и я изпих на екс, след което налях още една. Наистина какво ми ставаше? Но пък какво му ставаше на него?! Цял ден се опитваше да анализира състоянието ми. Беше изнервящо! Въздъхнах и бръкнах в хладилника. От там извадих малко хляб, шунка и масло и направих два сандвича. Сложих ги в една чиния и ги занесох на болния. Оставих ги на нощното шкафче до него и му казах, че това е обяда. Тръгнах да излизам от стаята, но къдрокоското отново се опита да ме заговори:
-          Парис, знам какво си чула вчера за себе си.
-          Моля?- попитах с недоумение и скръстих ръце пред гърдите си.
-          За "момичето на Стайлс".- извъртя очи приятелят ми.- Това е...
-          Не искам обяснения, Стайлс.- прекъснах го аз.- Знам, че ще измислиш нещо гениално, с което да се измъкнеш.
-          Ти може да не искаш обяснения, но аз съм длъжен да ти ги дам.- изстреля зеленоокият. Аз вдигнах рамене и седнах налеглото до него. Чакаше ме дълга история. Момчето продължи:- "Момичето на Хари" е просто едно шибано определение, което моите приятели дават на всяко момиче, с което съм излизал. Даже и на онези за една нощ...
-          Достатъчно, не искам да слушам повече!- ядосах се аз и се изправих, но силната ръка на Хари обви китката ми и ме върна обратно.
-          Ще ти се наложи!- изръмжа той.- Момчетата обаче не разбират, че "Момичето на Хари" не е всяка срещната, а само една. Една единствена, която притежава сърцето ми.
-          Има ли такава?- попитах аз и вдигнах вежди.
-          Та тя седи точно пред мен.- засмя се приятелят ми. Аз се огледах и осъзнах, че говори за мен. Стана ми някак приятно, но все още не можех да повярвам, че е за хубаво това определение.- Парис, това е хубаво. Ти си момичето, което притежава сърцето ми.
-          Благодаря...- усмихнах се едва забележимо аз и усетих как бузите ми се изчервяват.
-          А аз "момчето на Парис" ли съм?- попита Хари и ръката му бързо се плъзна към талията ми, пръдърпвайки ме към него. За секунди от седнало положение се намерих просната по гръб до къдрокоското.- Логиката е същата..
-          Зависи дали ще пазиш сърцето ми.- отговорих аз.
-          Не само него ще пазя. Обещавам ти, докато си с мен нищо лошо да не ти се случи.- той целуна челото ми и изведнъж се почувствах леко замаяна. Клепачите ми натежаха и тялото ми бавно се отпусна. Несъзнателно се сгуших в момчето до мен и сложих глава на гърдите му.
-          Тогава и ти си "момчето на Парис".- промълвих едва,едва. Изведнъж си спомних, че днес имам тренировка, която слава богу беше от осем часа, но не можех да я пропусна.- Господи, днес имам тренировка!
-          От колко и къде?- попита Стайлс. Аз вече държах затворени очите си и отново със сънлив глас промърморих:
-          От осем в залата до мола на "Сънсет Стриит".
-          Ще те събудя навреме.- каза момчето и отново целуна челото ми.- Хайде, заспивай!
   Не чаках втора покана и веднага потънах в сън.
(...)
   Както обеща, Хари ме събуди навреме, след което Зейн дойде и ме взе от апартамента на Стайлс. Чернокоското ме закара у нас, за да се приготвя за тренировката и остана с мен до края й. След двата часа тренировка, Малик отново ме върна в къщата ми, но когато го поканих да влезе, той ми отказа. Пожелахме си лека нощ и понеже бях много изморена побързах да се изкъпя и си легнах. Въпреки че спах повече от 4 часа, когато бях при Хари, веднага щом усетих меките възглавници и топлите завивки заспах.