Той стоеше на входната ми врата, лепнал на лицето си онази блестяща усмивка и гледайки ме с онзи замайващ поглед, който всеки път подкосява краката ми. Но както винаги, така и сега, вътешният ми глас се обади и ми каза да не се подвеждам по този поглед и това негово ангелско изражение, защото Хари изглеждаше като ангел, но вътре в себе си носеше нещо демонично, което за нещастие винаги се изсипваше върху мен. За жалост аз никога не слушах вътрешния си глас, а той често пъти се оказваше прав. Осъзнах, че трябва да поздравя Стайлс, който стоеше и ме гледаше, и вероятно чакаше да му отговоря.
- Добро утро!- казах аз и се огледах за куфара си. Ама естествено, аз не го бях свалила, защото бързах да отворя на момчето.
Направих знак на къдрокоското да ме изчака и бързо изтичах по стълбите нагоре, за да взема багажа от стаята. Качих се в стаята ми и взех нещата си, след което отново се върнах, едва слизайки по стълбите при зеленоокия. Той се беше подпрял на затворената входна врата и търкаше ръцете си една в друга, за да ги стопли. Щом ме видя да слизам, веднага се приближи и попита:
- Искаш ли помощ с багажа?
- Не, благодаря. Мога и сама.- отговорих аз и поставих куфара на земята. Отидох до закачалката и облякох дебелото си скои яке. Нахлузих ръкавиците и шапката си и се обърнах към приятеля ми, който следеше действията ми с интерес.- Да тръгваме!
Хари кимна и се засили към багажа ми, но аз го изпреварих и хванах дръжката на куфара. В началото той се смути, след което се насочи към вратата и излезе. Последвах го, заключвайки след себе си и двамата тръгнахме към колата. Пъхнах куфара си в багажника и се качих във возилото. Сложих си колана и се вгледах през прозореца до мен. Стайлс се качи на шофьорското място и потеглихме.
Бях доста мълчалива и всичките ми мисли се въртяха около едно и също нещо- мястото където отивах. Започвах да се чудя, дали беше добре че съм се съгласила да отида на вилата. Все пак там щях да съм заключена 3 дни, с пет момчета. Страшна гледка. А и след вчера мога да кажа, че Хари ме плашеше с присъствието си, колкото и да не исках да си призная. Всъщност той никога не е спирал да ме плаши. Когато говоря с него винаги подбирам думите си, защото може случайно нещо да го засегне и да избухне. Това нещо беше отвратително, защо така да се каже нямах свобода на словото и затова се опитвах да не говоря много когато е около мен.
BINABASA MO ANG
The Dark Side Of You (Book 2)
FanfictionДали любовта е по- силна от времето, или всичко бива заличено, след раздялата? Дали една среща може да върне старите чувства, ако те са напълно изчезнали? А може би това е само една заблуда на мозъка. Може би дълбоко в сърцето на госпожица Монтгомър...
