BESTIES , YOONMIN

one hundred

юнги притисна още повече джимин към себе си, стискайки го силно. джимин от своя страна не отвърна на прегръдката, но не се и отдръпна. 

- може ли да вляза? - попита юнги, като пусна джимин и се усмихна сконфузно.

джимин кимна и бързо отдели погледа си от юнги, захождайки към дневната. юнги го последва, като ходеше метър зад него. 

когато чим влезе в стаята, седна на края на дивана и се опита да игнорира юнги, който седна близо до него. опита да се концентрира върху драмата, но усещаше погледа на човека до себе си и изтръпваше. юнги го гледаше и това караше джимин да се чувства някак некомфортно, не бе свикнал да го гледат по... този начин.

- игнорираш ли ме? - попита юнги, като джимин леко подскочи. за щастие, това остана незабелязано от юнги.

- н-не, - заекна джимин, като сведе глава. - не те игнорирам.

- тогава ме погледни. погледни ме, джимин. 

джимин не го послуша и извърна още повече погледа си. юнги въздиша и се приближи още повече до него. обхвана лицето му с ръцете си, карайки го насила да го погледне.

двамата се гледаха право в очите, никой не казваше нищо, никой не помръдваше. джимин дишаше тежко, трепереше. неусетно започна да плаче, една по една сълзите започнаха да се стичат от очите му неконтролируемо.

- какво... защо плачеш? - юнги потри леко бузата му, изтривайки падащите сълзи. усети, че джимин трепереше, затова побърза да го прегърне, като започна да гали нежно главата му, успокоявайки го. 

джимин постепенно се отпусна, увивайки ръцете си около юнги. толкова му липсваше тази топлина, която излъчваше тялото на юнги. толкова му липсваше компанията на юнги. не знаеше защо юнги бе тук и нямаше и смелостта да го попита. бе засрамен от съобщението, което му бе изпратил. бе засрамен от себе си, от наивността си. затова реши просто да си мълчи, наслаждавайки се напълно на присъствието на юнги.