BESTIES , YOONMIN

one hundred and nine

- джимини, ще се връщаш ли в сеул? - попита бабата на по-малкия, докато миеше чиниите, а юнги и джимин довършваха закуската, която тя им бе приготвила.

- не знам. - отговори честно джимин и се опита да игнорира настойчивия поглед на юнги, който усещаше върху себе си. - тук се чувствам по-добре.

- нали знаеш, - започна юнги, но джимин не го погледна. - че аз няма да съм вечно тук. днес се връщам, джимини.

джимин не каза нищо и в стаята настъпи неловка тишина. малкия не знаеше как да постъпи - обичаше юнги, но го беше страх. защото ако се прибереше, това означаваше, че трябва да се върне на училище, а там го чака чонгкук. беше го страх. страх да не му посегне отново. не можеше да се наслади да пълно щастие, не можеше да бъде напълно щастлив с юнги.

- миличък, обичам те, но не можеш да останеш завинаги тук. - обясни му бабата, сядайки на масата. - майка ти се притеснява за теб, а и трябва да се върнеш на училище. 

джимин стисна ръката си в юмрук и внезапно стана от стола си, бързо тичайки към стаята си, игнорирайки виковете на юнги, които пронизваха ушите му до болка.