BESTIES , YOONMIN

one hundred and thirty one

веднага щом лекарят излезе от стаята, джимин се втурна и бързо влезе при юнги, като когато го видя, се хвърли на врата му, прегръщайки го. юнги отвърна на прегръдката му и широка усмивка озари лицето му.

- и ти ми липсваше, джимини. - прошепна той в ухото на малкия, карайки тялото му да изтръпне.

джимин се отдели от прегръдката и седна до него на леглото, като преплете пръстите си в неговите.

- ти добре ли си? - попита го чим и облегна главата си на рамото му. 

- мм, предполагам. - юнги повдигна рамене, - не ме боли толкова много вече, а и лекарят каза, че се възстановявам учудващо бързо.

- радвам се, - усмихна се джимин и целуна юнги по бузата, като след това извърна поглед засрамен.

отварянето на вратата прекъсна момента им и двамата надигнаха поглед, виждайки бащата на юнги, който гледаше с усмивка към тях. джимин бързо отдръпна ръката си, предизвиквайки намръщен поглед от страна на юнги.

- юнги, нуждаеш ли се от нещо? - попита мъжът сина си, като се приближи до леглото. - майка ти отиде да вземе някаква закуска, ама се бави вече час. 

- не, нямам нужда от нищо. - отговори му юнги и се усмихна. след това отново хвана ръката на джимин и преплете пръстите им показно. чим не знаеше дали бе добре да се отдръпне или да не мърда, но все пак реши да остави всичко в ръцете на юнги.

г-н мин веднага впери поглед в ръцете им, като дълга въздишка излезе от устата му. 

- предполагам, че няма нищо лошо... - въздъхна г-н мин и побърза да излезе от стаята оставяйки сами момчетата, които тихо започнаха да се хихикат, сгушени един в друг.