I need you - ➹ Yoonmin ➹

9

- Къде си мислиш, че отиваш? – чух гласът на Намджун зад мен, а после той хвана дръжката на раницата ми и ме издърпа назад. По дяволите!

- Прибирам се?

- Не можеш да пропускаш извънкласните часове!

- И защо не? Нали затова са извънкласни? Никой не ме задължава да ги посещавам. – възроптах.

- Напротив, госпожа Джису каза, че...

- Знам какво каза, но просто не ми пука, ясно? А и ти постъпи достатъчно долно, записвайки ме за часовете по пиано.

- Беше приятелска услуга! А и наистина искам да развиваш таланта си.

- Тогава ме пусни, за да се прибера у дома и да наблегна на таланта си. – казах и се опитах да се измъкна от захвата му, но той държеше дръжката на раницата ми твърде силно и аз не можех да се освободя. Мразя това, че е по-силен от мен.

- Който е? – Намджун повдигна въпросително вежди.

- Да се излежавам на дивана, тъпчейки се с нездравословна храна!

- Хайде, тръгваме. – Намджун ме задърпа нанякъде.

- Поласкан съм, рядко се случва да ме изпратиш до нас. – пошегувах се.

- Не отиваме у вас, Юнги. Ще те заведа до стаята, в която ще имаш час.

- Вече ти казах, че няма да посещавам тъпите часове по пиано. Защо ме мразиш толкова много, а Намджун? – последното буквално го извиках и привлякох няколко погледа от страна на съученици.

- Именно защото толкова много те обичам желая най-доброто за теб. – Намджун сякаш не бе отразил какво му бях казал току-що. – О, ето че пристигнахме.

- Ти си най-ужасния ми най-добър приятел. – казах и пооправих косата си. Нямаше начин да остана до края на часа. След като Намджун си тръгне, аз изчезвам от тук.

- Ще запомня думите ти в случай, че след време се нуждаеш от съвет.

- Майната ти. – изсъсках.

- По-добре побързай преди да отразят отсъствието ти в дневника.

- Ами ти? Не се ли притесняваш да не развалиш репутацията си на примерното момче в училище? – попитах.