I need you - ➹ Yoonmin ➹

2

Джимин.

Джимин.

Джимин.

Не можех да разкарам скапаното му име от съзнанието си.

- Е,какво ще кажеш? – Намджун ме сръчка, а аз чак тогава се свестих.

- Ъ, какво? – попитах, неразбирайки.

- Попитах дали си съгласен да се събираме след часовете, за да учим. – каза.

- Ти се шегуваш! – изсмях се.

- Разбира се, че се шегувам. Просто исках да съм сигурен, че отново не си на тази планета. За какво мислиш?

Погледнах към Техьонг, след това към Хосок и накрая върнах погледа си върху Намджун. Можех ли да изтърся пред всички, че откакто изгубих в онази игра не спирам да мисля за смотаното предизвикателство?

- За предложението на брат ми. Може би наистина трябва да приема работата. – казах. За това също си мислех често в последно време и почти бях приел офертата на брат ми.

- Не можеш да работиш като татуист в студиото на брат ти! – Хосок избухна. – Татуирането е изкуство, а ти нямаш никакви таланти! Е, освен да дразниш хората и да ги принуждаваш да ти се подчиняват.

- И да вкара момиче в леглото си за по-малко от пет минути. – Техьонг допълни.

- Спокойно, хора. – успях да ги надвикам. – Просто ще му помагам, това е.

- И няма да накараш някой невинен човек да съжалява,че се е татуирал? – Хосок запита.

- Не. – отсякох. – Няма да татуирам никого.

- Слава богу. – Хосок си отдъхна. – Е, не каза какво мислиш за събирането довечера?

- Какво събиране?

- Това, за което говорихме преди малко.

- Навит съм. Къде ще се събираме? – попитах, а те се засмяха.

- У вас, разбира се. Освен, ако баща ти не се е върнал от командировката. – Хосок отвърна.

- Къщата все още е на мое разположение. – уверих ги, а след това взех раницата си и станах от стола. Почивката беше свършила преди две минути и следователно закъснявах за часа си. – Ще се видим в осем.

Не им оставих друг избор, а и не ми се искаше те да определят часа за срещата ни.

Когато излязох от столовата се сетих, че оставих учебника си по история в шкафчето си. Изтичах до там и го взех без да губя повече време. Трябваше да вляза в час иначе онази досадна учителка отново ще ми държи сметка. Защо никой не разбира, че училището е твърде безсмислено и че на мен не ми пука дали ще отида в колеж, или не? Дори да не завърша винаги може да се науча на занаят като брат ми и да работя с него. Какви ги говоря?

- Гледай къде вървиш! – разкрещях се, когато някой се бутна в мен. Мислех, че всички са вече по стаите и че няма да ми се налага да се занимавам с идиоти като този тук, който буквално беше в краката ми. Не знам защо, но се наведох и събрах учебниците му докато той се изправяше на крака. В други случаи не бих го направил, но исках час по-скоро да се разкарам от тук. Ако директора минеше по коридора щеше да разбере, че отново закъснявам за час.

- А-аз ти б-благодаря. – онзи промърмори нещо, което не разбрах, но явно беше благодарност. Подадох учебниците му, но погледа ми улови изписаното име върху една от тетрадките.

Джимин.

Докато се осъзная обаче онзи вече бе тръгнал в другата посока.

- Хей, почакай! – развиках се и тръгнах след него. Нямаше да му позволя да ми се измъкне. Момчето се обърна към мен, а аз се заковах на място преди да съм се сблъскал отново с него.

- Джимин ли се казваш? – попитах възможно най-глупавото нещо, а той кимна. Поне вече знаех кой е скапаняка, който трябваше да изчукам, за да изпълня предизвикателството. Тъкмо когато щях да кажа нещо видях директора да се задава по коридора.

- О, мамка му. – изругах и преди да успее да ме види влязох в стаята, в която имах час.