Потомство на Величието

Глава 3

-3-

На излизане от влака Алфред се сбогува със събеседника си. Какво пък, това беше приятно и разсейващо прекарване на времето, вместо да се скове и притеснява преди предстоящата среща с евентуалния му работодател.

Някакво мазохистично желание и на връщане да попадне на този преподавател за миг претича през съзнанието му, но Алфред само се усмихна на тази налудничава идея.

Собствената му прогноза за времето явно го беше подвела. Захладняваше, а от слънцето в Кидлингтън преди няма и половин час нямаше и следа. Мъжът, стоплен от мотивацията си и увереността, реши да не закопчава най-горното копче на леко овехтялото си, но все така стилно изглеждащо палто и се огледа за временно изпълняващия длъжността Иконом на господин Уитакър. Първото впечатление!

- Алфред Харди? Сър? – провикна се млад, висок и изпит мъж с бледо лице.

Явно Алфред успешно беше описал външния си вид, но пък този младеж хич не се беше докарал така, както се бяха разбрали – в черно драпирано сако, бяла риза и черна вратовръзка.

- Съжалявам, сър, изглеждах странно официално в черно и бяло. – ведро се извини домакинът и подаде ръката си за здраво, мъжко ръкостискане. Дейл Банкс, сър. Много ми е приятно да Ви посрещна от името на господин Уитакър. Той Ви очаква с инстинктивно нетърпение.

„Инстинктивно нетърпение? Какво пък значи това и кой, по дяволите, говори така?!", запита се наум Алфред, но прогони тази мисъл. „Може би пък аз не съм в час с модерния стил на изразяване във висшата класа? Въобще що за особняци срещам днес? Сигурно господин Уитакър ще е черешката на тортата."

- Сър, заповядайте насам! Това е автомобилът на сър Уитакър. Едва преди месец го закупи – най-новият модел на Остин – 16 ейч пи. Вие шофирате ли?

- Не, нямам това умение. А и, между нас казано, едва ли някога ще имам автомобил. – отговори Алфред с елемент на тъга в гласа. – Все пак това чудо струва поне пет годишни заплати на някой като мен.

- Не съм сигурен. – поклати глава по-младият мъж и се захвана да пресмята нещо на пръсти. – По-скоро над две годишни заплати, сър Уитакър плати над 320 паунда за това бижу, а вече говори за следващия модел – Хъмблър Пулман. Машината струва над 1000 паунда по пазарна цена, а това, драги, е сума, с каквато аз и Вие едва ли скоро ще разполагаме.

Дейл Банкс с един замах отвори лявата врата на лъскавия черен автомобил с едната си ръка, а с другата прикани потенциалния си бъдещ колега да се настани удобно вътре за пътуването до имението Келмскот.

- Откъде идвате, сър? – подхвана лежерен разговор шофьорът.

- Кидлингтън. Едва ли го знаете, едно селце...

- Разбира се, Кидлингтън. С влака стигнахте до Оксфорд, предполагам, щом не шофирате. Пригответе се тогава, сега ще пътуваме малко повече от час до имението, разстоянието е може би двадесет, двадесет и пет мили.

- Дейл, ще Ви попитам директно. Имам остра нужда от тази работа, а Вие познавате господина доста добре, вярвам. Насочете ме, как мога да го погъделичкам, за да го спечеля и да спечеля работата? – очите на Алфред срещнаха отвлечения поглед на момчето зад волана, което го гледаше с изненада, но и нескрито възхищение. - Провал днес наистина ще ми причини болка, минавам през големи семейни проблеми, а това е безспорно шанс да се върна обратно в живия живот.

- Впечатляващо, Алфред! Впечатляващо. Оценявам тази искреност и неподправена нужда от успех на срещата ви днес. Мога да Ви кажа две неща, които ще са от полза. Сър Уитакър е много прям, понякога раняващо директен. Не съм сигурен дали изпитва чувства... Много е неорганизиран, но познава много хора, десетки, на различни позиции, различни характери. Опитайте се да го грабнете с нещо, с някакво умение например. Иначе сте обречен...

Автомобилът се носеше по прашния път, подминавайки отбивката за Бъкленд. Дейл Банкс стисна по-здраво волана на автомобила, а кокалчетата на дланите му побеляха от напрежението. Алфред Харди спусна погледа си по разораната безбрежна шир от неговата страна на пътя и пак несъзнателно сключи дланите си за молитва.