Потомство на Величието

Глава 10

-10-

- Шестнайсет и двадесет и осем. Точно на време сме. – обясни Бернард Уитакър и тримата се изправиха пред лакираната черна врата с емблематичния номер „10". Миг по-късно тя се отвори и мъж на средна възраст в строг черен ги покани вътре. Безмълвно посочи да продължат направо по мекия килим към друг мъж, който отвори една врата вдясно – явно към секретарката на министър-председателя.

- Сър Уитакър, господа! – приветства ги тя, отмятайки нещо в дебелия тефтер на бюрото си, сетне се изправи и стисна ръцете им, започвайки от най-възрастния мъж. – Премиерът МакНикъл ще ви приеме всеки момент.

- Дейл, ти ще останеш и ще изчакаш тук. Алфред ще влезе с мен в кабинета на МакНикъл.

По изражението на Дейл не пролича никакъв проблем с това решение, дори напротив – видимо се отпусна с облекчение, че няма да преживява такова притеснение.

Минута по-късно вратата на кабинета на премиера се отвори и от вътре излезе високият министър на външните работи, кимна учтиво на другите трима посетители и поръча на секретарката да му поръча кола, която да го върне в Министерството.

През това време Доналд МакНикъл приветства Бернард Уитакър и Алфред Харди в просторния си кабинет и ги подкани да се настанят на канапетата д ъгъла на стаята, до разпалената камина.

- Сара, моля, донеси чай за господата и чаша вода за мен. Благодаря ти! – провикна се домакинът преди бавно да затвори вратата на кабинета си.

Последва няколкосекундно мълчание, през което Доналд се взираше в Уитакър с дружелюбна усмивка. Уитакър отвръщаше със същото.

- Ех, Бернард. Колко време мина. Последно се видяхме на приема у бившия правосъден министър... Джефърсън, нали?

- Е, Доналд. Нали все пак си разменихме картички за Коледните празници. – отвърна му по-възрастният мъж и двамата се разсмяха.

Алфред беше все още изключително нервен, но професионализмът и обиграността на Уитакър си казаха думата и той представи „главния си асистент" на премиера, който стисна уверено ръката му.