Потомство на Величието

Глава 5

-5-

„Този тип наистина няма никакви задръжки, до болка е откровен", наум направи оценка на събеседника си Алфред.

След като обиколиха трапезарята – уютно място с внушителна дървена маса и осем стола с леко захабена, но изключително аристократична и впечатляваща златиста дамаска, преминаха през втората гостна – със същото разпределение като първата, но по-просторна, с канапета, покрити с коприна в кралско червено, разнообразни картини на стените и пиано в единия ъгъл. Огромен полилей с многобройни лампи висеше от тавана, който се свързваше със стената с лакирани дървени орнаменти.

- Заповядайте тук, това е личният ми кабинет, Алфред. Тук работя, правя си планове за бъдещето, чета... Общо взето прекарвам време сам със себе си. Оценявам високо това, че никой от служителите в имението ми няма да ме безпокои, докато съм тук, нали?

Кабинетът беше малък, но щедро обзаведен. Огромно канапе от светла кожа величествено се показваше зад викторианското бюро, върху което бяха разпилени многжество документи и картонени папки. Масивен пепелник от кристал в единия ъгъл подсказваше един от пороците на домакина. Отсрещната стена беше странно „гола", но върху кафявите тапети личеше по-запазено квадратно петно, явно от висяща до скоро там картина. Другата стена беше закрита от дървени библиотеки, Алфред имаше чувството, че тънките им дървени рафтове ще поддадат всеки момент под тежестта на безбройните томове книги, изрядно подредени по цветове. Отсреща пък имаше малка масичка за кафе или чай и два дървени стола, които не изглеждаха особено удобни, явно господинът не обичаше гостите му да се заседяват тук прекалено дълго.

- Това е къщата, Алфред. Отвън май изглежда по-внушително, отколкото е всъщност вътре. Остава спалнята ми и санитарните помещения. Тях можеш и сам да ги разгледаш, сигурен съм в това. А сега – нека излезем на двора и да се поразтъпчем на свежия пролетен въздух, съзидателно наслаждавайки се на ропота на така любимата ми Темза...

Домакинът остави по-младия си гост да тръгне пръв по коридора към вратата на къщата, а докато Алфред вървеше и се опитваше да изглежда възможно най-уверен и напет, Уитакър го огледа критично от глава до пети и поклати глава, слагайки ръцете си в джобовете на панталона.