Потомство на Величието

Глава 22

1 януари 1932г.
Келмскот, Англия

     - Алфред, удоволствието да се срещнем и поздравим за Новата година е изцяло на Министър-председателя на Великобритания, драги мой! Вярвам, че нашият общ спътник в делото – Дейл – вече те е запознал с основните характеристики на настоящата ситуация. Времената изискват от мен да направя тази саможертва и да ръководя благословената ни родина до следващите парламентарни избори през февруари.

С тези думи Бернард Уитакър посрещна своя иконом в преддверието на историческото си имение. Поведе го към една от залите – тази, в която го посрещнаха за първи път, с дебелия мек килим в цвят кафе и камината с внушителен герб на стената над нея. Единствената разлика беше, че сега в нея мъждукаше слаб огън, а изгорелите дърва недвусмислено показваха, че е горяла цяла нощ. Като доказателство към това можеше да добавим разпиляните вестници от цяла Англия на масичката, някои от тях с все още влажни петна от кафе, преполовена стъклена кана с кафявата ободрителна напитка, чифт очила за четене и множество разхвърляни листи, изписани с дребния калиграфски почерк на потомствения аристократ Уитакър. На една ръка разстояние беше и телефонът.

Възрастният мъж отвори широко прозореца, въздухът в стаята беше доста застоял, а явно той я напускаше за първи път от доста часове, щом едва сега това му бе направило впечатление.

     - Дейл! Ако обичаш, бих бил всемерно благодарен, ако би бил така добър да дойдеш и да разпалиш огъня в камината тук горе с неподатливия си на отричане усет за разпалване на огън...

Алфред Харди за пореден път се озадачи колко странен и същевременно пленителен изказ има това „старо куче". Едновременно с това закопча най-горното копче на плетената си жилетка. Палтото му бе останало в преддверието, а сутрешният януарски въздух на брега на Темза не бе от нещата, които бяха способни да стоплят човек.

Уитакър вече се бе настанил удобно в канапето, в което навярно бе прекарал цялата нощ. С бърз замах на ръката „разчисти" масичката между двамата, като накара вестниците да правят компания на кожената кралска папка на килима. Наля си поредно кафе в порцелановата чаша с позлатен ръб и изображения на горски мотиви. Погледна въпросително Алфред, а той не отказа второто си кафе за деня.

     - Е, Алфред. Като гледам, наближава осем. Доста неща се случиха тази нощ, но всичко беше планирано. Доналд МакНикъл реши, че вече няма силата, по-скоро енергията да преведе страната през наближаващите избори. А и още нещо, между нас да си остане, на юг по Темза се говори, че партията му ще изгуби с голяма разлика. Големите речни риби искат да запазят главата и авторитета му в своите среди, така че подобно унижение ще му бъде спестено.

     - Тоест сега Вие сте лидер на партията и до шестнадесети февруари, а след това отново всички дружно ще се върнем тук и животът ще си продължи по старому?

     - Почти, уважаеми... – с дяволита усмивка отвърна Уитакър.

     - Почти?

     - До осемнадесети февруари, тогава са изборите, все пак трябва да са е четвъртък. А и няма веднага да сдам поста, има процедурни срокове.

     - Разбрах. Ние с Дейл, както и Фредерик Кроуч ще сме част от екипа Ви, нали така. Кой друг планирате да включите?

     - Честно казано, Алфред, не съм сигурен каква полза бих имал от Фреди на Даунинг Стрийт, но пък той вече се е превърнал като част от семейството ми. Така че да, вие тримата, заедно с Кларинда Бланчард, ще запазя двама младежи от настоящия екип на МакНикъл, които са с дебели препоръки. Общо взето това е, за петдесет дни няма нужда да правя драстични промени, нито да създавам мащабни екипи от хора.

Дейл се качи с един наръч дърва и плъзна капака над отвора на камината. Пусна няколко по-дебели в огъня, след което с мяхът за разпалване раздуха огъня, докато пламъците плътно обхванаха това, което току-що бе доставено за тях.

     - Благодаря, младежо. Бих се радвал ако се присъединиш към нашата развълнувана компания. – прикани го Уитакър като благодарност за добре свършената работа.

Навеждайки се с известно затруднение, кокалестият аристократ избра един от листовете си със записки от пода, вдигна го, намести очилата си за четене и след няколко секунди продължи:

     - След като и двамата сте тук, ще ви запозная с плана за днес и утре. Фреди вече го знае, оставих го да си подготви багажа, защото толкова години, не знам вече колко, е живял тук, доста затруднения ще срещне да опакова само това, което ще му е нужно. Та така, в девет очаквам Кларинда, имаме някои формалности за уреждане с нея, а след девет и петнадесет искам отново да се срещна с всички вас по отделно. Дейл, теб те очаквам в четвърт час след девет, Фреди ще дойде в девет и двадесет, а теб, Алфред, искам да видя тук пет минути преди стрелката на минутите да се отпусне във времепространството между девет и десет сутринта...

     „Девет и двайсет и пет, по дяволите, защо не го каже просто така..." измърмори без думи Дейл.

     - След това, до дванадесет ще можете да се подготвите за преместването в Лондон. До тринадесет имаме време за обяд в имението, тогава ще дойдат и още два автомобила от столицата – премиерският ескорт, така че ще успеем да откараме всичко наведнъж. Както и моя милост, в правителствен Ролс-Ройс... – самодоволно отбеляза Уитакър.

Последва минута тишина, в която той започна яростно да драска и записва нови неща по листите хартия, сетне добави:

     - Сега сте свободни!

Двамата по-млади мъже не чакаха втора покана и се отправиха към своите стаи.