Потомство на Величието

Глава 1

-1-

Кидлингтън, Англия
април 1931г.

- Алфред, крайно време е да преодолееш загубата. Вчера беше рожденият ден на Бен, а ти добре знаеш какво означава това. Шърли почина преди дванадесет години. И аз, и майка ти преминаваме през същата режеща тъга и това... това тягостно чувство, че никога повече няма да я видим, че няма да сте заедно, че Бен ще израстне без майка.

- Татко, разбирам те. Говорих с един от служителите на сър Уитакър. Ще отида в имението му утре сутрин, той си търси иконом. Аз, с моя опит и всичко, което правя вкъщи за вас и за малкия Бен, мисля, че ще се справя с това.

- Старият Уитакър?! – гласът на по-възрастния мъж рязко се повиши. – Този мъж е способен на всичко, за да постигне целите си, синко! Смята, че с парите си може да купи всичко и всички, че е над закона и...

Погледът му се понесе по разбития дървен под, през прашния прозорец и се освободи в безкрайния простор на ясното небе. Църквата на Кидлингтън се извисяваше само на петдесетина метра. Църквата – мястото, където цялото семейство смирено намираше подкрепа в последните дванадесет години. След това Майкъл Харди плъзна поглед към напъпилите розови цветове на дървото пред къщата, задържа го там няколко секунди, а после отново се върна в реалността – бедно обзаведената стая с напукания и разбит дървен под и вече по-скромно добави:

- Какво пък... Ако успееш пак да се върнеш в тази работа и богаташите в околията си спомнят пак за теб – добре дошло. Бернард Уитакър може да е странен и противоречив човек, но е доста високо стъпало. Около него се навъртат какви ли не благосъстоятелни приятели, които може да ти бъдат от полза.

- Благодаря ти, татко, знаеш, че никога няма да се захвана с нещо, което да ви разочарова или да постави семейството в опасност. Ще отида да взема Бен от училище и довечера може да се захванем с портата в двора, имам чувството, че достатъчно дълго беше на доизживяване.

След последвалото потупване по рамото от баща към син, Алфред Харди излезе от къщата. Слънцето срамежливо се показваше зад рехавите облаци, денят изглеждаше обещаващ – по-топъл от обичайното за април.

„Дано и утре е такъв светъл, бодър и благословен ден...", почти безшумно промълви 46-годишният мъж и инстинктивно сключи ръце за молитва, поглеждайки с искрена надежда към стърчащата кула на църквата на съседната улица.