Потомство на Величието

Глава 4

- 4 -

Алфред съзря табелата за Келмскот на няколко метра, а водачът сръчно направи завой наляво, като автомобилът продължи да лъкатуши по тесния, равен път.

- Пристигаме, сър. Това тук, вдясно, е старият дом на работещите в имението Келмскот. – разясни Дейл, сочейки солидна каменна постройка вдясно от пътя. - Сега вече хората са доста по-малко, всъщност сме двама, с желание да станем трима, ако днес хванете пиленцето на късмета. Така че вече всички живеем при собственика, в основната сграда.

Алфред усети, че доскорошното му спокойствие подло го изоставя в полза на буца от притеснение, нарастваща в гърлото му до степен, в която се затрудняваше да си поеме въздух. Реши да приложи един трик, който го спасяваше от детството - погледна през прозореца и плъзна погледа си напред и надалеч, чак до хоризонта, после бавно към небето. Вече по-спокойно чистият въздух в селцето отново изпълваше тялото му с виталност и увереност.

Младият служител спря колата до каменната арка и кимна с усмивка на почти грохнал старец, който помаха и с нескрит интерес погледна през стъклото до Алфред. Пожела му успех с изправен нагоре палец, сетне с жест подкани шофьора да продължи напред. Дългогодишният пазач Бърни притисна с ръце по-плътно до себе си тънкото си черно сако и с отнесен поглед проследи движението на автомобила към основната сграда.

След като паркира лакирания черен Остин на метри от главния вход, Дейл за секунга натисна клаксона. В миг от вътре се показа възрастен, висок мъж, с достолепна осанка, оредяла бяла коса и безупречен изящен костюм от Савил Роу, в кафяво. Преди цял един живот Алфред се беше срещал с толкова много благородници или най-ординарни новобогаташи, че без затруднение можеше да разпознае изящната кройка и безапелационното качество на лондонските шивачи.

Шофьорът излезе, отвори вратата на спътника си с уверен жест и някак величествено и със самочувствие, все едно представя самия крал, анонсира:

- Сър, представям ви Алфред Харди от Кидлингтън!

„Сега е моментът! Давай, разбий го!" каза си Алфред и за миг сви ръцете си в юмруци, за да канализира енергията си, да събере смелост и да излъчва увереност. „Първото впечатление е най-важно!" Приближи се до достолепния собственик на имението, който го чакаше подпрян на масивната лакирана врата, и като равен с равен стисна подадената ръка. Толкова пъти беше играл тази игра...