Потомство на Величието

Глава 30

-30-

10 януари 2010
Лондон

Снегът валеше може би най-силно от всички останали дни тази зима. Да се каже, че беше мразовито, щеше да е недостатъчно. Минаваше полунощ, а това също не помагаше за ледения ад, който Еджуеър, Лондон, а и цяла Южна Англия преживяваха.

Дийн Шефър паркира автомобила си в малката алея до къщата на покойния си тъст, изгаси двигателя и запали цигара. Опитваше се да изкорени вредния навик, но все нещо изникваше.

Съпругата му до него вече припираше да влизат в къщата, но пък едновременно с това не й се излизаше от приятно затопленото купе на колата. За това реши да изтърпи съпруга си и неговия вреден навик още малко.

- Не съм сигурна, че ще намерим каквото и да било, Дийн, но имам някои идеи. Имам списък с няколко неща, които искам да проучим. Първото е тефтерът на дядо. Освен това съм сигурна, че някъде в къщата има и сейф, защото веднъж се изпусна, че там държи сериозна сума пари, но не знам нищо повече.

Дийн дръпна още два пъти рязко и дълбоко от цигарата, сетне я загаси в пепелника, затвори го и погледна мълчаливо и продължително съпругата си. Трагедията с дядо й определено не й се беше отразила добре, а и беше отслабнала с поне три килограма.

Хвана я за ръката, докато продължаваха да се гледат. Първа този момент на интимна и съкровена магия наруши Сидни, която отвори пасажерската врата и излезе в снежната виелица.

- Предстои ни една доста интересна нощ, скъпи... – обяви тя със снишен глас.

Внимаваха да не ги забележат съседите, макар че едно прозорче в отсрещната къща светна, докато паркираха, а малко след това отново се сля с мразовитата тъмнина. Не забелязаха лице на човек, който любопитно проверява кой е пристигнал в квартала и това им даде опование да се успокоят и да влязат в къщата с ключа на Сидни.

Влизайки вътре тя усети познатата миризма на „дядовата къща". Нещо средно между стара дървена ламперия, лакиран под, стари вестници и лек намек за нещо застояло. Откакто се помнеше, антрето на този дом миришеше все по един и същ начин.

Дийн запали осветлението и двамата се насочиха към хола, където точно на Бъдни вечер деветдесет и две годишният Бенджамин Харди беше предал Богу дух. Не бяха идвали тук от онази злополучна вечер, после само бяха изчакали медиците да отнесат тялото на покойника.

Мъжът усети буца в гърлото си и реши, че е време за още една цигара, която да изпуши на прозореца и да се отпусне. Цялата тази драма с полицията и разследването му идваше в повече.

Отвори широко прозореца, а режещият студ рязко го освежи. Докато съпругата му търсеше нещо в библиотеката, той се взираше в тъмнината пред къщата. Всички наоколо явно отдавна си бяха легнали, но... Стори ли му се, или това наистина беше някаква претичваща сянка? Нещо изшумоли встрани от къщата, в плета от храсти между съседите. Той разтръска глава и реши, че си въобразява, реши и да не казва нищо на Сидни за сега. Все пак обходи „периметъра" още веднъж с поглед, преди да затвори внимателно прозореца и да потрепери неволно.

     - Сидни? Къде си, мила? – провикна се той, а в отговор чу съпругата си от съседната стая.

Тя вече се намираше в спалнята на дядо си. Явно почти беше претърсила цялата стая, но някак внимателно, подредено и с уважение към имуществото на покойника. Нищо ново обаче, нито поне следи към това, което търсеха.

- Какво търсим всъщност? – зададе директно въпроса Дийн.

Отегченото изражение, което придоби кръглото лице на Сидни издаде, че не водят този разговор за първи път.

- Не зная, скъпи. Казвам ти, не зная. Сигурна съм, че тук някъде има сейф. Дядо ми беше интелигентен човек, едва ли щеше да се замеси в нещо подобно.

- Съгласен съм. А дори и да го беше направил, щеше да е с някаква кауза, конкретна цел, която би описал, в случай, че нещо се случи с него.

Двамата срещнаха погледите си за миг и всеки усети колко е напрегнат и притеснен другият, колкото и да опитваше да го прикрие.