Тез очи зелени

5 глава

❤️ Vote/Comment ❤️

КРИСТЪЛ

Днес не беше толкова натоварено, колкото обикновено. Карах лежерно, сякаш господ ми беше отредил да не седя много на крака. И по-добре, защото едва ме държаха. В повечето случаи седях седнала на стола, а Филип ми се хилеше отстрани. Показвах му среден пръст и продължавах да се усмихвам. Наистина днес настроението ми беше много добро и не мисля, че имаше нещо, което можеше да ми го развали.

— Извинете, бих искал едно мокачино. – помоли ме едно момче на видима възраст около двадесет години, с тъмна коса и кафяви очи. Носеше една черна чанта преметната през рамо и беше облечено най-обикновено - с дънки и сива тениска. Личеше си, че беше студент.

— Веднага. – отвърнах с усмивка и се захванах да правя кафето.

— Малко са хората останали усмихнати колкото теб. – направи ми комплимент момчето, което ме накара да се усмихна повече и леко да се изчервя.

— Благодаря! – не знаех какво друго можех да кажа в тази ситуация.

— Сигурно си свикнала да ти правят комплименти за усмивката? – попита ме, обаче аз поклатих глава.

— Не. Всъщност аз постоянно съм си усмихната. А на хората може да не им прави впечатление. Знам ли? – свих рамене и взех кафето му.

— Как може да не им прави впечатление едно толкова лъчезарно момиче? – попита ме, гледайки ме все така с интерес.

— Ммм, не знам. – поставих кафето му пред него и той също ми подари една озаряваща усмивка.

— Благодаря! Обзалагам се, че ще е най-доброто, което съм пил до сега.

Да, флиртуваше с мен.

— Надявам се да ти хареса. – казах му, преди две едри фигури да застанат зад него.

Погледнах нагоре веднага разпознавайки Антонио. Тез очи зелени не се забравяха. Както и големият му приятел. Отново беше облечен с коженото си яке, но този път беше разкопчано, разкривайки бялата му тениска, която прозираше и оставяше на показ перфектната му коремна преса. Този път дънките му бяха черни и мръсни. На места имаше изцапано сякаш с пръст. Но гледах да не обръщам внимание на това. Погледа ми привлече мъжа до него. Висок колкото него, с черна коса, оставена да пада по челото му и пречи на тъносините му очи. Беше си голям и едър, личеше си, че тренираше. Дали пък не тренираха заедно? Чернокосият също беше с черно кожено яке и черни дънки, обаче и тениската му беше черна с остро деколте. Здравеняк бих казала. Беше намръщен, но можех да си го представя усмихнат - щеше да бъде неустоим. Но аз сама усещах, че излъчваше негативизъм. Но и тъга. Беше изживял нещо ужасно и аз можех да го прочета в очите му. Пък и се чувстваше. Той сякаш предаваше тази мъка и болка на околните.