Тез очи зелени

Бонус глава - КРАЯТ

❤️ Vote/Comment ❤️

АНТОНИО

Какво щяхме да го правим, мамка му?! Седяхме заедно с Криста и гледахме глупаво половинката порция на леглото ни. Мамка му, беше по малко от ботуша на Криста за мотокрос. Двамата с нея седяхме и се споглеждахме объркано, докато си комуникирахме на ум какво щяхме да правим от сега нататък с това вързопче. Родителите ми пътуваха насам, а ние с Криста бяхме паника какво щяхме да правим ако се разплачеше. Мен ме беше страх да я взема. Щеше да се събере в едната ми ръка без никакъв проблем.

— Колко е... малка. – мигах на парцали докато гледах малкото момиченце с розова шапчица на главата.

— И както е малка и се измъчих с раждането. – изпуфтя Криста и сложи ръце на кръста си. – Имах чувството, че умирам. Надявам се да си доволен, защото втори път не мисля, че бих преминала през това.

— Предоволен съм! – придърпах я в прегръдка и поставих целувка по косата ѝ. – Страх ме е. Виж колко е мъничка! Трицепса ми е по-голям от нея. – положих внимателно ръката си до малкото парче месо повито в толкова много пелена.

— Надявам се да си ѝ дал очите си. Да не си бил свидльо. – пошегува ме и аз само свих рамене. – Ох, трябва да отида до тоалетната! – тя положи ръка на корема си и се обърна да тръгне към тоалетната.

— Как така?! Аз какво ще правя?! Ако заплаче? – изпаднах в паника, което накара Криста да се обърне с високо вдигнати вежди.

Какво да направя?! Бях си паника. Пък и малкото момиченце беше... ами беше прекалено малко, имах чувството, че щях да я счупя ако я докосна. Нямах никакъв опит с бебетата. Какво можех да знам аз? Бебе бях виждал само на снимки и клипове.

— Антонио, ако не отида до тоалетната ще потънем в кървища. – заплаши ме напълно сериозна, но мисля, че предпочитах това, отколкото да ме остави напълно безполезен до малкото пеленаче.

— Божееее, къде са родителите мииии?! – изръмжах недоволен и се завъртях, за да отида да погледна през прозореца, поне да видя дали се задаваше тяхната кола по алеята. Но не. Не виждах никакви коли да се задават нагоре. Мамка му! – Още ги... – замлъкнах, когато се обърнах и не видях Криста в стаята.

Очите ми буквално станаха като чиниики и побързах да видя къде беше изчезнала. Нима наистина ме остави съвсем самичък покрай новородената ни дъщеря? Сега аз се чувствах като малко дете, което не знаеше какво да прави. Изпитах непреодолима нужда да си загриза кожичките на ноктите, което винаги правех, когато бях притеснен. Придвижих се бавно към леглото, за да не уплаша малкото създание, което стоеше напълно неподвижно и дишаше леко. Имаше едни огромни бузи, които скриваха малките ѝ нацупени устни. Нямаше почти никаква коса и имаше една розова шапчица с панделка на главата. Решихме да я кръстим Кристин. Нестандартно име, но търсехме нещо, с което да не могат да подиграват името ѝ, защото нека си признаем - всеки беше минал през такъв период. Пък и името на Криста толкова много ми харесваше - Кристъл. Беше егзотично, затова и исках името на дъщеря ни да бъде такова. Седнах внимателно на леглото, далеч от малката, защото ме беше страх да не пропадне и се вгледах в чертите на лицето ѝ. Приличаше на себе си. На бебе. Как хората преценяваха така лесно на кой родител приличаше? За мен тя приличаше на себе си.