Тез очи зелени

30 глава

❤️Vote/Comment❤️

— Моляяяяяяяя?! – изпищях щом зададе въпроса си, а той просто сведе глава и се почеса по тила. Трябваше да се шегува с мен. Шибано трябваше да се шегува! – Ти сериозен ли си?

— Добре, виж, стигнахме доста далеч двамата и... аз искам да продължим с това... така че не виждам нищо лошо в това. – смотоля, а аз се отпуснах назад на стола и изпуфтях звучно.

Тез очи зелени ме погледнаха предпазливо, а аз не знаех какво трябваше да кажа по този въпрос. Бях много объркана. Искал това между нас да продължи и да помисля над това да започна да взимам противозачатъчни. Страхотно, но... аз наистина не мислех, че бях готова за това нещо. Не, че ме беше страх или нещо подобно, но просто... не го намирах за традиционно. Имах нещо против противозачатъчните. Но това, че Антонио наистина прояви нужната смелост, за да говори с мен по този въпрос, ме накара да се почувствам от части специална, защото можеше и никога да не ми зададе този въпрос, а просто да си действа както той си знае. За първи път разбирах значението на думата "мъж". Това беше Антонио. Мъж на място. И това беше... наистина много мило от негова страна, че предпочете да ми сподели и да ме попита как бих се чувствала аз в подобно нещо.

— Виж... наистина аз... искам да усетя това вълнение... но... не знам как да го кажа. – запелтечих нервно, защото виждах, че той таеше надежди, че щях да се съглася за това.

— Просто не искаш. Добре. Поне е хубаво да го знам. – каза някак спокойно, но в същото време можех да усетя, че не беше доволен.

— Добре, ще ти кажа нещо, но си остава между нас, става ли? – попитах го и той кимна енергично. – Ами... имам малко проблеми... със здравните. Не съм ги плащала от наистина адски дълго време ииии... затова избягвам като цяло да ходя в болници.

— Оу... – измънка съчувствено. – Защо просто не ги платиш?

— Трудно е за обяснение. – сплетох нервно пръсти, както правех обикновено и забих погледа си в тях.

— Защо да е трудно? – поинтересува се, а аз въздъхнах тежко.

— Ами... работата е там, че преди години, баща ми беше замесен в нещо, в което не трябваше да бъде замесен. Което повлече мен и майка ми, заедно с него. Мен успяха да ме измъкнат, като ме занесоха да живея при баба си. И след това просто изчезнаха и никой никога повече не чу за тях. Бях преместена в друго училище, всичкото ми досие беше изчистено, нямах никакви забележки от старото училище, нямах никакви провинения, нямах абсолютно нищо! Сякаш никога до сега не бях съществувала и трябваше да започна живота си един вид от начало. Трябваше да рестартирам играта и да започна от първо ниво. Беше ми изключително странно, когато хората се обръщаха към мен с името Кристина, защото така бях записана в регистрите на училището. Трябваше да бъда друг човек. Но като навърших осемнайсет и в личната си карта настоях да ме пишат с истинското ми име, защото и предната ми карта беше подменена с нова, на която името ми беше Кристина и ме водеха с една година по-голяма. Баба така и не ми позволяваше да излизам и все бях затворена в къщата ѝ на село. – докато разказвах, видях как на лицето му се изписваше все по-голяма изненада и по-голяма изненада, сякаш му разказвах за това как беше създаден света. – Щом си смених личната карта с истинското си име и отново трябваше да започна отначало. Въпреки, че имах удостоверенията за завършени с отличен успех всички класове, щом видеха личната ми карта и ме отпращаха на мига. Бях започнала да работя на кооперативния пазар, като продавах плодове и зеленчуци от градината на баба. Не се отчитах на държавата. Това се води укриване на данъци, нали? Здравни не съм си плащала. Нямам нищо! Живея като човек, който никога не е съществувал, а реално просто преди съм живяла под чужда самоличност. Някак си успях да залъжа Симеон, шефа ми на бензиностанцията да ме вземе на работа, което беше добре дошло за мен. Баба най-накрая ми разреши да се преместя в нейния апартамент в Русе и да започна самостоятелен живот. До ден днешен не знам какво се е случило с родителите ми и дали са живи въобще, но знам, че съм в опасност по всяко едно време. Които и да са били онези хора, опасни са! Сигурна съм, че ако имат възможност биха ме отвлекли, затова и всеки ден, когато се събудя в собственото си легло и когато видя, че съм цяла и се усмихвам. Усмихвам се, заради това, че Господ ми е дал още един ден, на който да се наслаждавам, защото може и това да ми отнеме някой ден. Избягвам да плащам с карта, избягвам да се записвам някъде с истинското си име, постоянно гледам да бъда на място пълно с хора или където има камери, защото ме е страх, че всеки един момент могат да ме хванат и да ме завлекат някъде далеч, след което да ме изнасилят и убият. Дори вече реално не знам коя съм! Кристина ли съм, Кристъл ли съм?! Акта ми за раждане е потънал в дън земя и не знам... нищо не знам. Нямам представа какво се случва с мен, коя съм и какво става със семейството ми. И това ме плаши.